— Разбира се. Може ли да ви попитам нещо без връзка със случая?
Зелените очи, точно като на Вики, се втренчиха отново в него.
— Давайте.
— Какво се надяват да постигнат Децата на Земята с цялото това насилие?
— Нашето единствено желание е да запазим Земята като истински подходящ дом за човечеството.
— Като убивате хора? Като вдигате във въздуха мощности и хвърляте бомби?
— Това изглежда е единственият начин да убедим властимащите, че сме сериозни в намеренията си.
— Нека помислим малко. Ако вие успеете да изместите основните източници на енергия, вероятно ще се провалите в собственото си намерение да поддържате Земята като подходящ дом за човечеството. Момент! Нека да довърша. Не зная дали някога сте чели „Бъдещето като история“ на Робърт Хейлбронър. Написана е в средата на миналия век, но се развива добре предпоставката, че основните линии на бъдещето са вече история и неизбежно следват вече действащите сили, които от своя страна са толкова мощни, че едва ли сме в състояние да се противопоставим на основния курс, който те ни определят. Технологиите, например, трябва да напредват. Това на свой ред ще доведе до растеж на бюрокрацията в държавата. Процъфтяващото производство ще направи живота толкова лесен, че икономическата принуда няма да бъде достатъчна сама по себе си, за да задържи хората в непривлекателните професии. Той се оказа прав в тези свои предположения и за по-слабо развитите страни, запалили се по политическата система, предложила им най-бърза индустриализация. Оттам, тяхното бъдеще тръгва по стъпките на нашето…
— Хейлбронър е бил проницателен мъж — отбеляза Денис, — но вие не можете да вървите все по тая крива. Системата ще претърпи крах преди…
— Технологията е доказала своите възможности да открива разрешение на създадените проблеми.
— Но в недостатъчна степен и недостатъчно бързо. Светът все така се разраства, надстройва, свръхпроизвежда некачествени неща. Стандартът на живот е твърде висок, когато хората живеят от индустрията, вместо да бъде другояче. Торо…
— Торо, Русо и компания са искали да видят всички ни, заживели отново в гората.
— Русо често е бивал погрешно разбран, а Торо изобщо не е казвал подобно нещо. Това, към което те са се стремили, смятам аз, е било нещо като наука за оптимума, разбиране за това колко голямо, сложно, механизирано и гъсто населено трябва да бъде едно общество — за да осигури най-добрия възможен живот за хората си, една наука — за да определи тези неща и воля за да се ръководят от тях. Те не са искали завръщане в гората, а да намерят най-точното средно положение между базата и надстройката. Това е съкровеното желание и на Децата.
Дик помълча и после рече:
— Това звучи много благородно и личи, че сте искрен. Аз естествено не съм против идеализма. Ние се нуждаем от идеали. Чувствам обаче, че Хейлбронър е имал право. Ние пишем историята на бъдещето предварително. Надявам се и вярвам, че един ден нещата ще потръгнат по вашия начин. Ние обаче ще трябва най-напред да дадем голям тласък, да пренасочим много енергии. Това нещо ще трае поколения напред. Не може да се постигне за един ден. А най-малко пък може да се постигне чрез произволни насилнически действия.
— Нямаме толкова време — отвърна Денис. — Аз вярвам също така, че ще опровергаем Хейлбронър за начина, по който пишем историята на бъдещето, ако сме твърдо решени да се поучим от грешките на миналото.
— Ако това все пак не стане, не вярвам да последва чак апокалипсис.
— Надявам се да сте прав, но същевременно силно се съмнявам.
Дик стана.
— Ще трябва да се прибирам вече. До скоро.
Денис кимна.
— Довиждане.
Дик побърза да се отдалечи от дребната фигурка на пейката, без да поглежда назад. Влезе в къщата и подмина дневната, без да продума на Вики и Лидия, които седяха на канапето. В кухнята си наля едно силно питие, пресуши го, сипа си второ и бавно се върна в предната стая.
— Още не мога да повярвам — каза той, свил се в едно кресло. — Само допреди седмици той вегетираше. А сега… Лидия, ти ми каза, че е в контакт с човека, но не и че е обсебен изцяло от личността му.
— Това е ново развитие на нещата — обясни Лидия. — Случи се след разговора с теб, преди завръщането ти.
— Той даже не се и отклонява от твърденията на мъжа. Отвръща на нови стимули сякаш е Лайшман.
— Така е.
— Докога ще продължи това?
— Не се знае.
— Това добър или лош знак е?
— Добър е според мен. Независимо от това, което се случва сега, би трябвало да има някакъв остатък, някаква следа от синапсическите процеси, развили се преди.