Уинчъл прехапа устни.
— Нека оставим това за накрая — каза той.
Стори ми се, че го бях мернал по-рано през деня, но не бях сигурен до късния следобед. Точно тогава дойде в читалнята, където самотно прелиствах някакви книги. Той спря количката, която тикаше като по този начин блокираше изхода, пристъпи навътре, подсвирна тихичко и ми намигна щом погледнах нагоре.
— Куик! — възкликнах. — Какво…?
Той сложи пръст на устните си, обърна се и взе една картонена кутия от долния рафт на количката. Донесе я и я постави от обратната страна на стола ми, невидима откъм преддверието.
— Няма проблеми — прошепна той, — работил съм по тези места и преди. Умът ми е бистър. Тук си кажи-речи две седмици. Как се отнасят с теб?
— Наблюдение и тестове през целия месец — отвърнах. — А ти какво си намислил?
Той поглади странично острия си нос и оголи жълтите си зъби в усмивка.
— Ще те измъкнем оттук. Всичко е нагласено. Имам подготвен план. Колата чака.
— Все още е светло. Няма ли да е по-добре, ако…
— Не. Довери ми се. Знам къде са всички.
Погледнах слабата му фигура, тъмните, шарещи очи, светлата коса, чевръстите ръце.
— Ти си достатъчно ловък — потвърдих аз. — О’кей. Какво да правя?
— Облечи дрехите от този вързоп, докато аз стоя отвън пред количката. Ако някой дойде, ще свирна и ти бързо ще ги свалиш. Щом се върна с кутията, ще ги хвърлиш обратно вътре. О’кей?
Кимнах и започнах да си разкопчавам ризата.
— Не — рече той, — слагай ги върху твоите. Това е просто стара униформа.
Куик се върна обратно до вратата и попита:
— Как е рамото ти?
— Вече е идеално. Как са Джери и Бети?
— Добре. Никой не ги е заподозрял в съучастие с теб.
Продължаваше да си бърника количката, препречвайки вратата.
— Хей! Вътре има пистолет!
— Шт! Пъхни го в колана, под сакото. Никой няма да заподозре.
Проверих — зареден беше. Прибрах го и бързо се облякох.
— Готов съм.
— Хайде навън тогава! Помагай ми в бутането на количката.
Излязохме в коридора. Застанах зад количката до него, откъм стената и започнахме да я тикаме.
— Накъде? — попитах аз.
— Към товарния асансьор, през ония врати в дъното. Ключът е у мен.
Преминахме по коридора. Той отключи вратите. Никой не се виждаше. Отключи и асансьора. Вкарахме количката и се спуснахме към сутерена.
— Аз ще стоя отпред — рече той. — Ако някой мине, веднага приклякаш зад количката.
— Разбрано.
Вслушвах се в жуженето на проскърцващия асансьор. Хладен въздух на талази премина отляво. Почувствах някаква омая. Не беше за вярване как бързо се развиваха събитията — без никакво предупреждение. Ако бях имал време за размисъл, сигурно не бих се движил така небрежно. Вероятно нямаше да заспя през цялата нощ.
Асансьорът спря със скърцане. Куик отвори вратата, хвърли поглед навън, кимна ми и изтегли количката.
Аз го последвах. Намирахме се в полуосветен хол, но предметите изглеждаха по-ясни към левия край. Придвижихме се натам и той ми даде знак да си разменим местата. Минах от лявата му страна преди да завием зад ъгъла. Там имаше рампа, водеща към една открита зона — товарна платформа, където двама работници бяха седнали върху щайги, пиеха кафе и пушеха. Този, който беше по-близо, погледна към нас, докато се изкачвахме с тракане на колелата. Куик идеално ме скриваше от погледите.
— Дявол да го вземе! — промърмори той. — Обикновено не си прекарват почивката на рампата.
Бял фургон с червен надпис „Хранителни продукти Симпсън“ бе опрян отзад на товарната рампа със спусната задна врата. Тази на шофьора беше отворена и един мъж в зелена униформа седеше странично, с провесени крака и преглеждаше някакви листа, закрепени на подложка. Една димяща чашка се крепеше на контролното табло отдясно. Куик му махна и той му отвърна със същото. Няколко мига по-късно се извъртя напред и тръшна вратата. Малко след това чашката кафе излетя през прозореца.
Куик забави ход.
— Смятах да те затворя отзад и да го оставим да те откара — рече той. — Вече не става. Тези приятели ще разберат, че има нещо съмнително. — Посочи с глава към работниците. — Ще ми се наложи да продължавам нататък, както, опасявам се, и те.
— Предполагам, че не ни остава голям избор.
Той поклати глава.
— Ще спрем количката, когато се изравним с тях — каза той, гледайки зад камиона надолу към рампата. — После ще се извърнем. Тогава ще извадиш пистолета и ще ги накараш да се качат в камиона.
— О’кей.
Когато се приближихме, спряхме количката, обърнахме се и се насочихме към тях. Аз се ухилих и положих ръка върху дръжката на пищова.