— Привет — подхвана Куик, — просто се чудех…
Този, който беше по-близо ме гледаше косо. Извадих оръжието и го насочих към тях.
— … чудех се дали ще искате да се правите на герои или просто ще оживеете и ще оставите другите да живеят.
— Това е Лайшман — рече взиращият се в мене.
— Господи! — възкликна другият.
— Какво решавате? — запита Куик.
— Каквото кажете — отвърна вторият.
— Тогава влизайте и двамата в камиона!
Те се изправиха. Първият мъж вдигна ръце нагоре.
— Свали ръцете — рекох — и вече недей да правиш нищо толкова очебийно.
— Съжалявам.
Той ги отпусна и двамата се насочиха към камиона. Качиха се вътре. Куик изпълзя от платформата, отиде напред и заговори водача, който току поглеждаше назад с нещастна физиономия.
Аз последвах мъжете в каросерията.
— Ще стоите само отзад — наредих — и не мърдайте от пода.
Седнах срещу тях. Секунди по-късно моторът забръмча. Отвън долетя звук на катерене — Куик заобиколи ъгъла и после се метна вътре.
— Още миг и шофьорът ще дойде да затвори — промърмори, докато заемаше позиция отдясно на мен, с изпънати напред крака.
Над нас се появи светлина.
От лявата ми страна седеше младичко, слабичко, тъмнокосо момче:
— Какво ще правите с нас? — попита то.
— Нищо — отвърнах, — ако не ни създавате неприятности. Знаете сами, че щяхте да съобщите за заминаването ни с камиона. Не можехме да го допуснем. Бъдете добри да не вдигате шум при потеглянето и ние ще ви оставим на следващата спирка, веднага щом се отдалечим. О’кей?
— Както кажете — кимна той. — Имам семейство.
— Аз също — добави по-възрастният до него. — Ще правя, каквото кажете.
— Тогава стойте назад и се наслаждавайте на пътуването — усмихнах се аз.
Шофьорът се появи и Куик се наведе да му пошушне нещо преди да ни затвори вътре. Малко по-късно чух затръшването на вратата. Камионът потегли. Вече пътувахме.
Куик се наведе и ми прошепна:
— Ще ги оставим преди смяната на превозните средства. Колкото по-малко знаят, толкова по-добре.
— Чудесна идея. Колко има дотогава?
— Двайсетина минути, струва ми се. Пускаме ги след петнайсет.
— Много добре.
Най-сетне напрежението взе да ми се отразява и усетих силно желание да се отпусна. Дланите ми се изпотиха и аз ги избърсах о панталоните си. Смешно. Нямах никаква особена реакция, когато стрелях в Санта Фе. Вероятно защото бях изработил всичко предварително, съзерцавайки събитието. Този път обаче, бях неподготвен и лесно бих станал жертва на сегашните неизвестности.
Спряхме. Отвъд бариерата. Чувах гласове, но не можех да различа думите. След малко отново потеглихме.
— Може ли да запуша? — попита мъжът срещу мен.
— Давай — рекох.
Наблюдавах го как запалва.
— Ще ме почерпите ли с една?
— Разбира се — той подаде пакета.
Станах, пресегнах се и извадих една цигара.
— Може ли и огънче?
Той ми подаде кибрита си.
— Благодаря — казах връщайки го обратно.
Заех отново мястото си срещу него.
— Тъпо изпълнение — отбеляза Куик. — Можеше да вземеш една от моите.
— Не знаех, че пушиш.
— Не е имало кога да разбереш — усмихна се той, докато вадеше и палеше една. — И аз не знаех, че ти пушиш.
— Не бях пушил от години. Просто реших да уравновеся екологичната загуба срещу психическата болка. Шансовете ми са по-добри, ако съм спокоен. Всичко, каквото мога да направя за повишаване на шансовете си в момента, си струва. Ако се изплъзна, може би ще допринеса с нещо още по-добро за Децата. Ех, че кеф!
— Ти си странен тип — рече Куик. — Понякога имам усещането, че цялото движение за теб е по-скоро някаква религия, отколкото нещо друго.
— Прав си — рекох, — предполагам, че е така.
— Смяташ ли, че за всички свои дела ще получиш награда на оня свят?
— Предостатъчно ми е удовлетворението тук и сега. Земята ми е и възнаграждението, и грижата.
— На процеса изтъкнаха, че си работил в Горската служба. Не знаех за това.
Кимнах.
— Адвокатът каза истината. За мен всичко опираше до това, че виждам земята и всичко нейно винаги на втори план зад бизнес интересите. Няколко години периодически водех разговори с хората от ДЗ. И накрая, един хубав ден, се реших — мътните го взели! Ако ние се отнесем към тях със същата бруталност, с каквато те се отнасят към земята, може би тогава някой от тези мръсници ще схване за какво става въпрос и ще премисли повторно… Не зная. Трябваше да предприема нещо наред с писането на протестни писма. Понякога, когато съм сред природата, ме спохожда мистично чувство. Усещам, че там има нещо — някаква сила, на която аз служа. Не е важно каква точно е. Не е важно дори дали наистина е там. Понякога ме утешава и самото чувство за нечие присъствие, което изглежда благоразположено към мен. Това е достатъчно.