— Значи си живял дълго на открито?
— Да, така е.
Куик погледна към мъжете срещу нас и понижи глас:
— В такъв случай, би могъл и да оцелееш сред природата?
— Да.
— Тогава това може би не е лоша идея, докато нещата си влязат в руслото. Много са местата, например в Канада, където те никога не биха те открили.
— Обмислял съм го… Защо не ми разкажеш нещо за себе си? Защо влезе в движението?
— Нищо толкова фантастично в сравнение с твоите основания. Имам им зъб, но досега никой не е намерил за нужно да ми даде мистичния знак свише. Не, предполагам, че съм само един размирник, един професионален недоволник. Мразя системата по много причини — някои от тях сериозни, други навярно доста лекомислени. Няма смисъл да цитирам глава и стих. Ако не бях с Децата, щях да хвърлям бомби с някого другиго. Тази кауза изглежда някак по-чиста, това е всичко. Знаеш ли, пантеист или не, но ти си сигурно по-здравомислещ от мен. Работил съм на достатъчно места като окова, което току-що напуснахме, и съм усвоил нещичко от жаргона и от идеите, бил съм свидетел на доста случаи. Понякога си мисля, че много от това е приложимо към мен — той се изсмя, след което продължи отново: — Напълно съм убеден, че коренът на лудостта е в света и това, което може да постигне всичката им терапия, е да ме превърне в перко като останалите.
Аз се засмях. Допушихме цигарите. Заслушах се за шумове извън камиона и се опитах да преценя откъде идват. Но не се чуваше нищо друго освен бръмченето на колата, а аз отдавна бях престанал да броя обиколките.
— Така и не разбрахме как успяха да ни локализират толкова бързо миналия път — обади се отново Куик. — Някакви предположения?
— Не.
— Е, сега сме още по-предпазливи. Ако не ни настигнат до един час, би трябвало да сме се изплъзнали.
Отново се върнах мислено към онзи ден, към гласа, който ми се бе причул. „Тук ли си сега? Такава ли е твойта воля?“ Чудех се, но отговор нямаше.
След известно време шофьорът намали и ни пораздруса. Предположих, че сме се отклонили от пътя. Продължихме така няколко минути, после колата спря.
Чух да се отваря вратата на кабината. Малко след това шофьорът отвори и задната част на камиона. Погледнах навън и видях, че се намираме на прашен път, виещ се покрай един поток.
Размахах пищова.
— Хайде, вие двамата — рекох, — време е да се сбогуваме.
Мъжете станаха и тръгнаха назад. Последвах ги, за да видя как ще се спуснат долу.
По-възрастният погледна към нас. Стори ми се за миг, че ще каже нещо, обаче той се извърна и хукна заедно с другаря си надолу към потока.
Шофьорът се изхили след тях и отбеляза:
— И двамата са изплашени до смърт.
— Колко още има до смяната?
Той погледна часовника си.
— Пет минути — отговори и затвори вратата. Вероятно беше изминало точно толкова време, когато трябваше пак да ставаме, да излизаме и да се пъхаме в лекия автомобил, паркиран край пътя. Куик и аз се вмъкнахме отзад. Шофьорът на камиона остави возилото си и се метна отпред заедно с новия водач.
За секунди бяхме отново на пътя със свободен хоризонт пред нас. Отвсякъде бяхме заобиколени само с чиста природа, въпреки че нямах точна представа къде се намираме. Пък и нямаше значение. Движехме се бързо.
Когато подминахме Корнадо Хилс и обърнахме на северозапад, започвах да се чувствам в безопасност. Прецених, че е изминал около час, откакто бяхме напуснали болницата. Усетих как отхвърлям част от напрежението, чудейки се дали моето отсъствие вече е било забелязано. Дори в този случай, дирята вече се заличаваше. Още мили, още време…
След половин час вече си мислех, че ще успеем. Именно тогава шофьорът ни откри полицията.
— Ченгета зад нас — съобщи той. — Не се движат бързо и не сигнализират. Може и да е обикновен патрул.
— Но може и да не е — отбеляза Куик, облягайки се настрани и поглеждайки нагоре. — Небето все пак е чисто — добави. — Това, разбира се, не доказва нищо, не и когато теренът е толкова неравен. Хеликоптерът може да си кръжи някъде, очаквайки да го повикат. Ако изгубят връзка с тях, всички коли в околността ще бъдат под тревога и хеликоптерите постоянно ще правят обиколки.
— Увеличиха скоростта — обади се шофьорът. — Настигат ни. Да се опитам ли да им избягам?
— Не — отвърнах, — това ще привлече вниманието им. Може и да няма нищо опасно.
Спуснах прозореца.
— Ако ни спрат и намерят оръжието — рече Куик, ще станат по-подозрителни и непременно ще те разпознаят. Така че бъди готов да го използваш.