— Знам.
— Приближават ни — обади се водачът.
— Забелязваш ли някакви оръжия? — попитах.
— Не. Макар че това нищо не значи. И аз имам пистолет под седалката. Някой иска ли го?
— Дай го тук — рече Куик — между седалките, за да не го видят.
Шофьорът се наведе напред, после се изправи. Куик пое пищова от ръката му.
— Готвят се да ни изпреварят. Може би просто ще отминат.
След секунди чух сирената.
Обърнах се. Точно се изравняваха с нас. Не оставаше нищичко за губене. Стрелях два пъти по предния десен фар и го улучих.
— Давай! — изкрещях.
Полетяхме. Започна стрелба след нас и задното стъкло се пръсна, но Куик и аз вече бяхме залегнали. Никой не пострада.
Когато малко след това погледнах назад, патрулната кола бе изтикана край пътя. Склон, завой и те изчезнаха от погледите ни.
— Вече са се свързали с другите патрулни коли — обади се предишният ни шофьор.
— Вероятно — съгласи се сегашният. — Не след дълго ще ни погнат по въздуха. Някакви предложения?
— Не знаем колко далече е най-близкият хеликоптер — рече Куик. — Може да е на няколко минути.
— Е, и? Дали ще ни засекат сега или след няколко минути, какво значение има?
— Значи продължаваме. Няма смисъл да се крием, след като знаят, че сме тук. Просто ще блокират пътищата, ще доведат маса хора и ще преровят гората. Да продължаваме напред, докато наистина видим хеликоптер.
— Тогава ще бъде твърде късно.
— Може би няма. Тук сме четирима. Те не могат да преценят кой кой е от въздуха. Щом забележим хеликоптера, ще свърнеш. Един от нас слиза и хуква. Останалите продължават. Как ще постъпят те?
— Нямам представа. Ще последват мъжа и вероятно ще се обадят за нов хеликоптер.
— Идеално. Не може да има втори съвсем наблизо. Ще спечелим голяма преднина. Приближат ли се пак, излиза втори. Надявам се това да е достатъчно, за да се изплъзнете двамата с Род. Ако ли не, оставяш го и продължаваш. Род, изглежда съвсем скоро ще получиш възможност за спасение в гората.
— Мисля, че си прав — отвърнах.
— Кой е първи? — попита другият водач.
— Не ми пука — каза Куик. — Има ли още патрони?
— Ъхъ, кутията е почти пълна.
— Подай я назад.
Пресегна се и я взе.
— Чакайте малко — обади се нашият предишен шофьор, — аз ще бъда пръв. Ако смятате да я изгърмите по тях, не ми се ще да съм втори — със или без оръжие. Няма да имам никакъв шанс. Пуснете ме първи и ще им спретна една хубава гонитба. Тогава, ако се наложи, прави каквото знаеш.
— О’кей, това ни устройва.
— Тези за 38 калибър ли са? — попитах го аз.
— Ъхъ.
— Дай ми дузина от тях.
— Брой.
Той гребна една шепа и ми ги подаде. Пуснах си ги в джоба.
Куик продължи да наблюдава небето.
— Още нищо — отбеляза той. — Чудя се как ли ни откриха толкова скоро? Дали не са намерили ония двама хамали? Или просто е късмет?
Повдигнах рамене.
— Вече няма особено значение.
— Няма, наистина.
Изминахме няколко мили и аз отново бях на косъм да повярвам в нашето избавление, когато Куик засече хеликоптера върху гребена на редица от хълмове.
— О’кей, туй то — заключи той. — Отбий!
Така и направихме и първият шофьор излезе.
— Късмет — пожелах му аз.
— Благодаря.
Той хукна, изкатери се и се спусна надолу по хълма, далеч от пътя.
— Как се казваше той, между другото? — попитах, докато пътувахме отново напред.
— Боб — рече Куик. — Толкова знам.
Пилотът сякаш не можеше да реши отначало. Издигна се още по-нагоре и започна да кръжи. Предполагам, че от новата височина виждаше едновременно и Боб, и нас.
— Държи ни под око, докато получи инструкции — обади се Куик. — Хайде на бас, че ще му наредят да преследва Боб.
— Едва ли следващата ни смяна е съвсем близо — подхвърлих.
— Де да беше — каза шофьорът. — Съжалявам. Чуйте, те знаят къде сме в момента. Ако останем на това място, ще ни приклещят вътре. К’во ще кажете, ако опитам по страничен път? Обаче не познавам тукашните пътища. А вие?
— Не.
— Не.
— Какво да правим? — попита шофьорът.
— Давай — рекох му аз. — Поемай по някой по-свестен.
Нямаше обаче прилични отбивки през следващите пет или шест мили. Точно както бе предвидил Куик, накрая хеликоптерът се отказа и изчезна. Предположих, че от Таос са изпратили патрулни коли по пътя към нас.
— Най-добре ще е да поемеш по първата, която се покаже — рекох.
Той кимна.
— Мисля, че вече я виждам.
Когато приближихме, той намали. Пътят водеше надясно. Имаше настилка, която обаче не бе поддържана от години.
Това ни забави, но някъде след първата миля се чух да въздъхвам. Пътят не се стесняваше, нито пък се влошаваше. Никой и никъде не се показваше на хоризонта.