Именно тази тишина, предполагам, ме издаде. Мъжът отдясно навярно бе доловил шума от моето приближаване. Той обърна глава и погледна назад.
Аз залегнах напред машинално, нагласих лакти, подпрях дясната си ръка с лявата и започнах да стрелям.
За това време той бе успял да се обърне и да хване пушката. Ако не го бях заковал така бързо…
При третия ми изстрел той се отпусна, после описа бясна дъга във въздуха.
Тогава усетих пареща болка в гърдите и политнах напред, изстрелвайки един безцелен куршум в посоката на втория мъж, точно преди да зария глава в земята и да вкуся кръв, примесена с прах.
После стрелбата продължи. Шумът идеше отдалече. Всичко изглеждаше далечно. Аз се борех да надигна глава, подпрях я на кула от юмруци. Сякаш през стесняващ се тунел видях как един мъж изниква откъм дърветата стреляйки. Това бе Куик. Последният полицай, който се беше подпрял на коляно, се бе обърнал по посока на гората и отвръщаше на огъня. През това време, той се катурна, а Куик продължи да се приближава.
Отпуснах се отново, мрак обгръщаше главата ми. Заради това ли беше всичко? Няколкото месеца, които бях спечелил! За какво бяха послужили те? Можеше да падна убит още през оная сутрин в Санта Фе… Но процесът, рекламата… Да. Оня глас, дето чух веднъж… полупиян… Действителен? Няма значение, предполагам, Прамайко… Заради теб… Съжалявам за последната цигара. Аз… Тук ли си? Наистина ли…?
— Никога не съм те изоставяла.
— Ама това ли е…
— Ела при мен.
Аз…
Денис Гайз отново бе изпаднал в кататония. Лежеше на леглото, зяпайки в нищото. Изпускаше се и се налагаше да го преобуват като пеленаче. Когато Лидия слагаше храна в устата му, той дъвчеше и преглъщаше механично, без знак, че осъзнава процеса. Вече не говореше, освен случайното среднощно промърморване насън. Не ходеше.
Все пак Лидия твърдеше, че има прогрес, че той е извлякъл полза от обвързването със застреляния убиец Родърик Лайшман, че необходимите съставки за личността, която той щеше да развие един ден, бяха заключени в неговото подсъзнание, потънали надълбоко заради травмата от смъртта, на която бе станал свидетел.
Измина месец. После още седмица.
В хладната утрин на един вторник, когато Вики стана и отиде до кухнята, тя намери кафето вече готово. Чаша от него димеше на бар плота отляво на нейния син, който напълно облечен пушеше и четеше вестник.
— … Пак проклетите индустриалци! — възропта той.
Погледна към нея, плесна вестника в плота, повдигна го и го размаха насреща й.
— Виж какво е намислила проклетата пасмина от юга — изръмжа той — да замърсят океана! Ще речеш, че искат техният собствен промишлен риболов да…
Вики нададе кратък писък, обърна се и побягна.
Малко по-късно Лидия, в рокля на зелени и оранжеви цветя, пристигна в кухнята и седна да пие кафе с него. Същата вечер, отправяйки успокояващи импулси към неговите сънни центрове, тя го остави похъркващ в спалнята и отиде да погледа звездите.
Вики проучи ума й, но там нямаше нищо за известно време. Накрая Лидия влезе в къщата с тъмни кръгове под очите.
— Тъкмо щях да си сипя нещо за пиене — рече Вики, — а за теб?
— Да, моля. Едно уиски от тези на съпруга ти, с лед.
Лидия отпи полека, с поглед зареян из стаята.
— Той явно пак е успял — поде тя. — Открил е нова личност и я е обсебил изцяло. Този път това е мъж, известен като Смит, Куик Смит, съратник на Лайшман, който очевидно му е останал предан докрай…
— Длъжни ли сме да известим властите отново?
— Не. Не би послужило за нищо. Случаят е приключен. Лайшман и четирима полицаи са намерени мъртви на едно поле, в резултат от престрелка с огнестрелно оръжие. Свършено е вече. Вярно, този човек го е познавал. Е, и? Това не е престъпление. Нека оставим нещата така. Освен това, аз нямам действителна представа за местонахождението му. Неговият ум е много по-труден за вкарване в този коловоз, отколкото бе онзи на Лайшман. Има и психо нюанс, но без да е нещо особено. Той е далеч оттук, доколкото знам и не възнамерява да навреди никому. Денис навярно го е открил при тяхното съратничество, но чак наскоро се е възстановил достатъчно, за да проследи връзката.
— До какво ще доведе това сега?
— До безизходица, боя се. Смятам, че у него вече има натрупан достатъчно материал, за да продължа градежа, за който съм ти говорила. Но това го блокира. Докато има намесена нова личност, аз нямам достъп. Нито пък желая да опитвам с тази нова личност, след като съществува това съотнасяне.