— А после?
— Може и да не се стигне дотам. Внушението вероятно ще подейства. Ако ли не… тогава, предполагам, ще ми се наложи да опитам друга техника. Например, да го държа в безсъзнание и да приложа блокировката незабавно щом започне да се съвзема. Това вероятно ще подейства…
— А ако и това не свърши работа…?
— Сигурно ще разберем твърде скоро — въздъхна Лидия.
Същата нощ Денис излезе в градината и запя на италиански. Лидия го заговори на същия език, отведе го обратно в стаята и отново го приспа. На сутринта излязоха на разходка, още докато слана покриваше земята. Показа му изгрева и разговаряха надълго и широко, като той мърмореше неподходящи отговори. Върнаха се в къщата, където тя го нахрани и дълго му свири.
Следобед Денис прие личността на японски полицай. Тя си побъбри напевно с него двайсетина минутки преди да приложи внимателно блока, който трябваше да прекъсне контакта. Този път Денис се съпротивляваше по-активно. Тя все пак успя да преустанови контакта, опита ново укрепване на внушението, излезе и извика Вики на чай.
— Не действа — отбеляза тя — и съпротивата му на блокиране се е увеличила. Не след дълго вече няма да съумявам да го задържа. Той сякаш не приема внушенията. Следващия път ще опитам по време на сън. Чувствам обаче, че ще се научи да се съпротивлява и на това.
— Ще помогне ли, ако д-р Уинчъл предпише някое лекарство? Може би едно успокоително? Нещо, което да го забави, да го направи по-податлив за контрол?
Лидия поклати глава.
— Упойването му ще попречи на терапията.
— Но какво друго можем да направим?
— Не зная. Не бях предвидила такова развитие.
— Ако трябва да се преместим отново, някъде извън обсег…?
— Той вече може да достига навсякъде по света. Няма къде да се избяга.
— Най-добре да намеря Дик… и после д-р Уинчъл.
— Давай — кимна Лидия.
Любовницата на Дик беше служител от общественото осведомяване на Лунна база II. Тази вечер, както си седеше и си пийваше в нейния апартамент, Дик й съобщи последните данни за състоянието на сина му.
— Има ли някаква единна насока? — попита тя. — Някоя обща черта, споделяна от всички умове, които е обитавал?
— Да — отвърна той. — Лидия ми каза, че всички са били някак смахнати на екологична тема. Не непременно ДЗ, но загрижени за околната среда — реформатори — активни или пасивни.
— Интересно — вметна тя, — ако никой от тях не му е под ръка, чудя се какво ли би направил?
Дик повдигна рамене.
— Кой може да каже, Сю? Ще се оттегли напълно и този път? Или ще открие някого другиго, върху когото да се съсредоточи? Няма как да разберем.
Тя се доближи и разтри раменете му.
— Тогава трябва да го изтеглиш извън обхват — рече Сю — на някое място, където има много малко хора и където хората имат много малко време за мислене върху тия проблеми.
Дик се засмя.
— Ти не разбираш — каза той, — синът ми може да достигне до всяко местенце по света. Ето, той е най-великият жив телепат и тази негова способност го тормози. Аз съм бащата на най-великия жив телепат и мога да му дам всичко — всичко освен ключа, който да го предпази достатъчно дълго, за да може да укрепне.
— Луната — отбеляза тя — е на около четвърт милион мили оттук.
Той се обърна и се взря в очите й. Поусмихна се, после поклати глава.
— Няма да стане — каза той. — Няма как…
— На Луната има две болници — прекъсна го тя, — познавам всички, които работят там. Ти си доста влиятелен. Бих могла да ти подскажа кои връзки да задействаш.
— Как да разберем дали ще има някаква полза?
— А има ли алтернатива? Вашият терапевт признава, че вече не е в състояние да го направлява. Изпрати го на луната, където намесата е минимална. Позволи на тамошните лекари да направят опит.
Дик отпи една голяма глътка и притвори очи.
— Ще помисля — промърмори той.
Тя се премести и седна на стола срещу него. Дик се протегна и взе ръката й.
— Разчиташ ли мислите ми? — попита накрая тя.
— Не. А трябва ли?
— Не смятам, че има нужда.
Той се усмихна и стана. Тя се изправи срещу него.
— Ти си пълна с хубави идеи — отбеляза Дик. — Мисля, че ще опитам две от тях.
III.
Болницата се намираше във вътрешността на малък кратер в южната лунна полусфера. Куполообразен, климатизиран и сияещ от чистота, притежаващ малка ядрена електроцентрала, езеро и многобройни дървета, такъв бе домът на стотици богати гериатрични пациенти. Тяхното състояние напълно изключваше завръщането им на синьо-зеленото кълбо сред тъмното небе и затова живееха в този лунен град. Мястото не беше психиатрична клиника, а по-скоро заведение за болни със старческа деменция и атеросклероза.