— Разбира се — кимна лекарят.
Всички си отидоха и го оставиха да спи.
Със събуждането си Денис сякаш се беше завърнал към своето по-безопасно предишно „аз“. Той се разходи с Алек из болницата, наблюдавайки с голямо любопитство нещата, които се разкриваха пред него. Взираше се в цветята из градините, в звездите над купола и в далечната Земя. Способността му за общуване бавно нарастваше през седмиците, които последваха, макар че все още не подхващаше разговор и не задаваше въпроси.
Денис се завърна в часовете по изкуство. Продължаваше да чертае геометрични фигури, но вече поразкрасени със завъртулки и сложна филигранна изработка. Суровите и решителни линии отпреди бяха омекотени в основните фигури и новите разработки вече се отличаваха с по-голямо майсторство.
Един ден Алек реши, че е дошло време да го запита:
— Как ти е името?
Денис не му отговори и остана загледан в станцията за пречистване на въздуха, намираща се отвъд пътеката, където бяха седнали.
Алек сложи ръка на рамото му.
— Твоето име? — повтори меко той. — Би ли ми казал името си?
— Име… — прошепна Денис. — Име…
— Твоето име. Как звучи то?
Денис присви очи, сбърчи вежди. Взе да диша тежко.
Алек стисна рамото му.
— Няма нищо. Няма нищо — успокои го той. — Аз ще ти го кажа. Името ти е Денис. Денис Гайз.
Признаците на напрежение изчезнаха. Денис въздъхна.
— Можеш ли да го изречеш? Можеш ли да кажеш Денис Гайз?
— Денис — повтори момчето. — Денис Гайз.
— Добре! Отлично! — рече му Алек. — Ако можеш да го запомниш, добре ще сториш.
Продължиха разходката.
Петнайсетина минути по-късно Алек го попита:
— Е, как ти е името?
Лицето на Денис помръкна. Дишането му се учести отново.
— Само допреди малко говорехме за това — рече Алек. — Помъчи се да си спомниш!
Денис заплака.
— Няма нищо — каза Алек хващайки го за ръка. — То е Денис Гайз. Денис Гайз. Това е всичко.
Денис въздъхна тежко. Не отрони нито дума.
На следващия ден отново не си го спомняше и Алек изостави проблема с установяването на самоличността за по-нататък. Малката травма не бе оставила никакви неприятни последици за Денис.
Изминали бяха няколко дни, когато преподавателката по изкуство забеляза в блокчето за рисуване на Денис един напълно несъответстващ му ескиз. Той тъкмо нанасяше последните щрихи с молива върху удивителна карикатура на един от своите съученици.
— Това е изключителна работа — отбеляза тя. — Не съм знаела, че си толкова умел портретист.
Денис погледна към нея и се усмихна. За първи път тя го виждаше да се усмихва.
— Откога си служиш с лявата ръка?
Той обърна и двете си длани нагоре и сви рамене.
По-късно преподавателката показа на Алек някои от новите рисунки.
Алек подсвирна.
— Имаше ли нещо, което да загатва такива наклонности? — попита той.
— Не. Случи се доста внезапно, заедно със смяната на ръцете.
— Значи сега той е левак?
— Да. Сметнах, че това ще ви заинтригува като възможен признак за неврологично развитие… за вероятността да има прехвърляне на контрола от едното мозъчно полукълбо в другото…
— Да, благодаря — рече той. — Ще накарам Джеферсън, невропсихолога, да го погледне пак. Имаше ли някакви съпътстващи поведенчески промени?
Тя кимна:
— Но е трудно да се конкретизират. Просто изглежда вече… по-оживен, погледът му е по-буден, има нещо в начина, по който си движи очите, което преди го нямаше.
— Най-добре е веднага да ида при него — рече Алек. — Благодаря още веднъж.
Той се отправи към жилището на Денис, почука и понечи да отвори вратата.
— Да? — обади се глас отвътре.
— Аз съм Алек — рече той. — Може ли да вляза?
— Влез — отговори гласът монотонно.
Денис седеше до прозореца с отворен скицник в скута си. Вдигна поглед и се усмихна на влезлия.
Алек се приближи и погледна към скицника. Той бе изпълнен с рисунки на близките сгради.
— Много добре — рече той. — Доволен съм, че разработваш и други теми.
Денис се усмихна отново.
— Изглеждаш в добро настроение днес. Още един повод да се радвам. Има ли някаква конкретна причина за това?
Денис повдигна рамене.
— Кажи ми — подхвана Алек уж случайно, — нали не съм те притеснил оня ден с тази история около твоето име?
— Няма притеснение — отвърна Денис.
— Спомняш ли си го все пак?
— Кажи… го… отново.
— Денис. Денис Гайз.
— Да. Денис Гайз. Да.
— Упражнява ли ти се малко?
— Упражнение?
— Разхожда ли ти се вече?