— Ах, да, да. Разходка. Упражнение…
Денис затвори блокчето. Стана и прекоси стаята. Отвори вратата, задържа я пред Алек.
Тръгнаха по обичайния им маршрут в посока на фонтанчето.
— Разговаря ли ти се за нещо специално? — запита го той.
— Да — незабавно отговори Денис. — Да поговорим за говоренето.
— Аз… не можах да те разбера.
— Го-вор. Части.
— Думи?
— Да. Думи.
— О, ти искаш да преговорим твоя речник. Добре. Разбира се.
Алек започна да изговаря всичко, което вече бяха минавали. Сдържайки вълнението си, той прехвърли частите на тялото, местоименията, основните глаголи. Речта на Денис разцъфтяваше с напредването на разходката.
По-късно, застанал до фонтана, Денис попита:
— Как работи фонтанът?
— О, като обикновена помпа — отговори Алек.
— Като каква по-точно? Бих искал да я разгледам.
— Не съм сигурен точно като каква помпа. Мога да поразпитам после някой от поддръжката и ти вероятно ще успееш да я разгледаш. Може би утре.
— Добре. Разбира се. Алек?
— Какво?
— Аз… Ние къде се намираме?
— Това е Лунно Медицинско Заведение II.
— Лунно!
— Да, на луната. Ти чак сега ли разбираш…?
Денис се беше облегнал отстрани на фонтана. Изведнъж погледна нагоре.
— Оттук няма космическа видимост — отбеляза Алек. — Ако желаеш, мога да те заведа в обсерваторията.
Денис закима енергично.
— Да, моля.
Алек го хвана за ръка.
— Предполагам, че това е шок за теб, след като не си го разбрал досега и още не си свикнал с мисълта. Редно е да ти поискам извинение. Аз приемам твърде много неща за даденост поради начина, по който тъй внезапно започна да общуваш, откакто… откакто…
— … станах по-малко луд? — довърши Денис с усмивка, възвърнал си спокойствието.
— Не, не. Това е погрешна дума. Слушай, имаш ли някакво понятие за това какво е ставало с теб, как са стояли нещата до днес?
Денис поклати глава.
— Всъщност не — отвърна той, — де да имах.
Алек опита бърза ментална сонда, но както и двата предишни пъти по време на днешната им разходка, той не успя да се прехвърли отвъд повърхностните мисли, фокусирани върху настоящите обстоятелства с такава мощна концентрация, че спираха какъвто и да било по-нататъшен достъп.
— Не виждам причина да не ти разкажа нещичко — рече Алек. — Ти си бил болен през почти целия си живот — състояние, предизвикано от телепатичната ти дарба. Бил си изложен на мислите на възрастните твърде рано — още с раждането си — и досега те са спъвали твоето самостоятелно мислене. Довеждането на луната те е отдалечило от повечето влияния. Едва сега си успял да постигнеш някаква стабилност, да откроиш нещата едни от други, да започнеш да мислиш самичък, да осъзнаеш своето собствено аз. Даваш ли си сметка? Ти едва сега започваш да навлизаш в своето рационално съществуване.
— Аз… мисля, че разбирам. Миналото е така мъгляво…
— Естествено. Асансьорът е оттук.
— Какво представлява телепатичната дарба?
— Ами… Способност да разбереш направо какво си мислят другите.
— О!
— Това е било прекалено за съпротивителните сили на едно дете.
— Да.
— Имаш ли идея какво те е избавило? Спомняш ли си кога за първи път в мислите ти навлезе понятието самосъзнание?
Денис се захили.
— Не. То е нещо като събуждането — каза той. — Никога не си сигурен кога точно ще започне, но ето идва моментът и то се случва. Мисля, че все още не е приключило.
— Добре.
Алек задържа вратата отворена, пусна Денис да влезе и натисна едно копче на стената.
— Аз съм… доста… невеж — сподели Денис. — Не го приемай като… рецидив… ако питам за очевидното… или ми липсват някои думи.
— Как, за бога! Та ти напредваш пред очите ми. В действителност, трудно ми е да повярвам, че това наистина се случва.
Асансьорът жужеше около тях. Денис докосна стената и се засмя.
— И на мен, и на мен. Кажи ми, ти самият притежаваш ли тази… телепатична дарба?
— Да.
— Има ли много такива хора?
— Не, ние сме ограничено малцинство.
— Ясно. А ти упражняваш ли го върху мен?
— Не. Струва ми се, че така си говорим по-добре. Практиката е полезна за теб. Иска ли ти се да опиташ другото?
— Не точно сега. Не.
— Добре. Тъкмо това исках да засегнем. Може би засега ще е по-добре, ако не правиш опити в тази насока. Няма смисъл да се рискува с отварянето на стари канали на ранимост, докато не укрепнеш душевно още мъничко.
— Това звучи разумно.
Вратата се отвори. Алек го въведе в помещението на обсерваторията — дълга, извита зала, с разхвърляни из нея столове и пейки, осветена единствено от звездите и огромното кълбо на Земята над прозрачен балон, служещ й за покрив.