— Лесно е да се каже… Добре де, нека вървят по дяволите!
— Отлично. Нали съзнаваш, че нашият разговор върху подобни теми толкова скоро, представлява истинско чудо? Ти си удивителна личност.
— Сигурно си прав. Би трябвало да съм благодарен за този проблясък на съществуване, който ми е отреден. Сега, само с образователна цел, не би ли ми разказал нещичко за тая история с телепатията през времето, за която долових тук-там някоя и друга мисъл. Изобщо споменава ли се това някъде в литературата?
— Не. Наскоро проверявах.
— Ти самият някога постигал ли си го?
— Не.
— Имаш ли идея как би могло да стане?
— Засега никаква.
— Жалко — можеш ли да си представиш какво би ни разкрило миналото!
— Някой ден… Кой знае?
— Наистина — въздъхна той и стана от масата.
Алек също се изправи.
— Да те изпратя ли?
— Благодаря, но предпочитам да съм сам. Има много неща, които ми се ще да обмисля.
— Добре… Знаеш къде да ме намериш, ако ти се прииска да поговорим — по всяко време.
— Благодаря още веднъж.
Алек го проследи, докато се изгуби от погледа му и седна да си допие кафето.
Следващата сутрин Денис не отиде да закуси с Алек, нито го покани в стаята си. През полуоткрехнатата врата му заяви, че е много зает и ще пропусне това хранене. Той не даде разяснения за естеството на заниманията си. След закуска Алек прегледа касетата от монитора в Денисовата стая, от която научи, че е светело през цялата нощ и че Денис е редувал дълги периоди пред статива с пълна неподвижност в креслото си.
Връщайки се за обяд, Алек не получи отговор на почукването си по вратата. Извика няколко пъти, но и това остана без последствие. Накрая отвори вратата и влезе.
Денис лежеше на леглото, вкопчен в страничните табли. Очите му бяха втренчени в тавана, а една тънка лига бе протекла по бузата му.
Алек се приближи до него.
— Денис! Какво има? — попита той. — Какво се случи?
— Аз… — промълви той. — Аз… — и очите му се напълниха със сълзи.
— Ще извикам доктор — рече Алек.
— Аз съм… — въздъхна Денис и лицето му се проясни, а ръцете му увиснаха встрани.
Когато Алек се обърна на излизане, погледът му попадна върху платното, почиващо все още на статива и остана втрещен.
Гледаше го етюд на Мона Лиза. Почти завършен и изящно пресъздаден. „Вероятно, помисли той, защото акрилните бои са много по-добри от маслените. Това ще да е.“ В следващия миг вече беше излетял навън.
IV.
Аз съм.
Спомням си ги всички. Те са толкова много. Ала не помня самия себе си, защото не съм бил там. Не и преди онзи момент.
Именно тогава за първи път осъзнах себе си.
Онзи момент.
Имало едно време един мъж. Името му било Гилбърт ван Дюйн. Ние го наблюдавахме в Генералната Асамблея на Обединените Нации. Видяхме го как се изправя, за да заяви, че опазването на Земята изисква жертва. Видяхме как светът замря около него. Видяхме го да си пробива път през неподвижния пейзаж от плът. Видяхме го да излиза от залата и да се среща с тъмния човек. Видяхме ги да политат към покрива на кулата и да наблюдават града, света. Изслушахме разказа на тъмния човек. Видяхме ги да се завръщат на земята. Видяхме Гилбърт ван Дюйн да се отправя към залата, към трибуната. Видяхме отново раздвижване и куршумът ни покоси. Гледахме синия флаг, докато животът ни напускаше по наш собствен избор.
И в този момент ние разбрахме, аз разбрах.
Имало едно време един мъж. И така, аз съм.
Той, който ми показа тези неща, твърдеше, че никога нищо не е било постигнато. Той умря в този момент отново, за да мога аз да живея. Обаче продължава да живее в мен. Мъжът, съществувал някога.
И аз преминах през всички, които някога съм бил, по този мост от пепел — миналото. През всеки, всеки един, който умираше или биваше покорен. И аз бях там. Имаше мъже. Както и аз.
Пробягах и през този последен образ, който предизвика моето раждане и едновременно ме върна към последното зърване през очите на Гилбърт ван Дюйн — първото на моите собствени. Аз. Аз избягах.
Обратно, обратно към мястото, където Тъмния лежеше потънал в кърви. Умиращ? Умиращ също като останалите? Но той бе жив и се надигна, и отиде отново при децата си. Погледнах през очите му и узнах. Имало някога един мъж. И една жена. И аз узнах. Започвах да разбирам.
Всички, всички, всички те вече ми станаха ясни. Стотиците, които бях познал. Или бяха повече? Нямаха чет. Всички. Приклекнах на покрива на сградата и насочих револвера срещу губернатора. Паднал, гледах как кръвта ми изтича, докато персийската армия щурмува. Там, на пясъка, аз дерзаех да проумея висшата математика, когато мечът ме промуши. А ти, моя Терез! Къде си тази вечер? Вятърът отнесе думите ми. Образите ми се раздвояват и светът става дваж по-чудовищен. Натискам спусъка и човекът пада оглушително. Завъртам барабана. Тук, в своята килия, аз съзерцавам терора и размишлявам върху бъдещето на човека. Моят собствен край ще бъде нищожен в този мащаб. Скицирам стихиите, тук в Амбоаз, великите сили, които се разхождат голи във въздуха и в морето, силните бури със своите ветрове, вихъра на водните талази. Стрелям отново и още един мъж е повален. Изтривам револвера бързо, но грижливо, както е по план, облягам го на стената до знака на Децата на Земята. Обръщам се приведен и започвам да се изтеглям по покривите. Там, на върха на сградата, аз проследявам жеста на Тъмния към Ийст Ривър — късче мътно огледало, съзерцавам мъгливото и сурово небе, където къделите от пушек лежат като подпухнали плажуващи. После хвърлям поглед обратно към хаотичния град. Пътувам през нощта, с болка в рамото и надежда за дъжд. Но грапавата земя си кротува. Така да бъде. Аз може и да я предпочитам различна, но все пак ми харесва, че тревичките са сухи, а животните са си по бърлогите. Човек изпитва най-голяма гордост и наслада от спотаената, приспана мощ на Земята. Дори когато унищожава, тя обогатява. Прекаленото откъсване от нея ни отнема едновременно и постиженията, и провалите. Трябва да чувстваме силите, с които съжителстваме…