И белият кръг сред поле от синева остава още миг, докато всичко наоколо се срива. После то също избледнява и изчезва. Оставам само аз, дръзко изложен на морския прибой. Аз съм Денис Гайз.
Алек е излязъл от стаята, забързан да доведе доктора. Болката отстрани утихва, когато разбирам това.
Последните мисли на Алек отекват в мен и аз извръщам глава да погледна акрилите, които съхнат така бързо и виждам на статива дамата, която той ми е оставил, да се усмихва.
Имало едно време един мъж.
Изкарах треска. Зная, че съм бълнувал. Поспах доста. Влизах и излизах от мъглата безброй пъти през последните няколко дни. Когато накрая нещата се уталожиха, аз отново усетих тавана на диспансера и деликатното присъствие на Алек.
— Може ли малко вода? — попитах го аз.
— Само минутка — рече той и чух как налива. — Заповядай.
Подаде ми една чаша с прегъната сламка в нея. Хванах я с две ръце и отпих.
— Благодаря — казах връщайки му я обратно.
— Как… се чувстваш?
Успях да се усмихна. Усетих менталната му сонда. По-добре да не я блокирам напълно на този етап и да не го оставям да разбере, че по принцип го умея, че дори съм усетил бързия му оглед.
— Аз съм… самият себе си — рекох. — Попитай ме за името, ако желаеш.
— Не е важно. Бих дал много, за да разбера всичко предхождащо това.
— Аз също. Слаб съм. Обаче се чувствам добре.
— Какво си спомняш за събитията от последните два месеца?
— Не много. Фрагменти. Накъсани впечатления.
— Ти си нов човек.
— Радвам се, че го казваш. И аз мисля така.
— Добре, имам чувството, че си направил важна стъпка към възстановяването си.
— Може ли още да пийна.
Той напълни пак чашата и аз я изпразних. Покрих уста и се прозях, след като му я върнах.
— Изглежда вече не си левак.
— И на мен така ми се струва. Извинявай, но май пак ми се доспа.
— Разбира се. Почивай си спокойно. Аз съм наоколо. Ще се надигнеш и ще излезеш оттук за нула време, ако не бъркам в прогнозата.
Кимнах и оставих клепачите ми да натежат.
— Добре — рекох. — Радвам се да го чуя.
Затворих очи и оставих умът ми да отплува. Алек стана и си отиде.
Дори тогава знаех какво трябва да правя и бях уплашен. Налагаше се да открия един-единствен мъж сред цялото население на Земята и да го попитам как да постъпя. А за тази цел трябваше да уверя тукашния персонал в своето излекуване — предполагам, че това е по-точна дума от „възстановяване“, тъй като никога не съм бил нормален — за да ми бъде разрешено да се завърна на Земята. Това предполагаше много и много работа. Времето беше скъпоценно или поне така ми се струваше тогава. Надявах се, че не е прекалено късно.
Нямах никаква яснота за това какво точно ме отделя от другите, които познавах и бях. А сякаш сега беше моментът да го разбера, тъй като нямах кой знае какво друго за вършене. При пълната медицинска подкрепа оставаше само да се открие подходящия човек.