— Какъв?
— Моите родители. Вече разбрах, че тяхната раздяла вероятно е окончателна. Когато дойде време да се завърна, къде ще отида?
Алек прехапа устни и отмести поглед.
— Не се тревожи за тези тягостни неща — рекох. — След всичките ми сеанси с д-р Макгинли, аз нямам предпочитания. Просто искам да знам къде ще отида, когато си тръгна.
— Денис, въпросът още не е обсъждан. Не ми е известно дали родителите ти ще си оспорват опеката над теб. Все пак ти имаш ли предпочитание?
— Както казах, този въпрос не ме е вълнувал особено. Моят избор ще има ли изобщо някакво значение?
— Според сведенията, които получих, и двамата ти родители са разумни хора. Те са много доволни от тукашния ти напредък. И двамата искат да те видят отново. Ти си получил писма и от единия и от другия. Има ли нещичко у тях, което би повлияло върху предпочитанията ти?
— Не.
— Тогава бих ти предложил да си помислиш с кого би желал да останеш. Все още има достатъчно време. Когато дойде денят, в който трябва да направиш своя избор, ще добавя препоръката, че за твоето приспособяване най-добре ще бъде да се уважи мнението ти — каквото и да е то.
— Благодаря, Алек. Ще ми покажеш ли някои от упражненията, които трябва да правя, а?
… Това именно ме накара да претършувам главата на д-р Чолмърс. Не ми се искаше да сондирам Алек, откакто се бяхме сприятелили.
По-нататък се размислих върху проблемите, които той бе поставил. Баща ми имаше пари, власт, връзки — всичко това би ми било от полза в моето търсене — живееше във Вашингтон, в близост до толкова любопитни неща и места, които биха ме облагодетелствали в издирването. Майка ми още беше в северно Ню Мексико, където самотна се грижеше за своите цветя. Ала баща ми нямаше да има много време за мен — щеше да е добре, ако с това се изчерпваше всичко. Ала за да формирам образа на мъжа, на мене ми беше нужен пълен достъп до миналите ми впечатления. Предполагах, че баща ми ще ме запише в някое модерно частно училище, където биха вдигали шумотевица при отсъствия и биха ми държали здраво юздите. От друга страна, бях сигурен, че ще съумея да убедя майка си да остана вкъщи, да се разхождам, когато ми скимне, да продължа образованието си чрез специални програми за учебна машина, подобна на тази, която използвах тук. Шансът да се справя беше по-голям при майка ми, отколкото при баща ми.
Зададох си и друг въпрос: при кого наистина бих искал да отида?
Не можех да реша. Почти приветствах външните фактори, колкото и ужасни да бяха, защото ме избавяха от необходимостта да направя истински избор.
Вече се подготвях физически и умствено за завръщането си. Месец по-късно въпросът бе официално разгледан. Доктор Чолмърс намина да ме види и похвали напредъка ми. Съобщи ми мнението си, че може би след около месец подготовка и наблюдение, ако всичко протече според очакванията, можех да се върна у дома. Тогава именно се поинтересува къде бих искал да отида. В унисон с терапевтичния момент, аз му отговорих, че намирам по-простото обкръжение за по-уютно. Той изглежда одобри избора и прочетох в мислите му, че ще получа неговите препоръки.
Нещата се развиха по план. Следващия месец получих временно медицинско „Б.О.“ и датата беше определена. През това време усетих растящо безпокойство, не толкова заради задачата, която си бях поставил, а просто от мисълта, че се отправям към място под небето, изобилстващо с хора и изненади. Посещавах обсерваторията многократно, придърпвах стария си стол и наблюдавах света — припламващ, загадъчен, ту примамлив, ту плашещ, далечен и все пак близък. Представях си зов, допусках и заплаха.
Въпреки подлагането ми на всички чужди съществувания и колекцията съхранени лични впечатления, никога преди това не съм бил рационално същество със собствена индивидуалност. Говорих за това с Алек и той ми каза, че чувството е естествено, очаквано, и ще изчезне скоро след завръщането ми. Бях мислил върху това и преди, но все пак бе успокояващо да чуеш и от друг, че няма нищо страшно.
В стаята си крачех, зяпах рисунките и пак крачех, прелиствах си етюдите и пак, и пак. Дамата се усмихваше.
Накрая ги опаковах всичките грижливо и седнах край фонтана. Разходих се край цветните лехи.
Започнах да хапвам редовно в закусвалнята и за първи път взех да разговарям с другите пациенти. Имаше един старец, чиито очи се насълзиха щом научи, че се завръщам на Земята.
— Иди в Ню Джърси — помоли той.
— Ню Джърси ли?
— Не в градовете. В боровите гори. Те още си стоят, както и в момчешките ми години. Иди там някой ден и погледни дърветата. Излез и се поразходи сред тях. Ако някога го сториш, помисли си за мен — помоли той. — Обещай ми!