Старецът сложи на рамото ми ръката си, чиито вени бяха като пълзящи сини червеи. Облегна се назад, а дъхът му бе неприятен.
— Обещай ми!
Аз кимнах. Не можех да говоря, защото неговият тремор, угасналият поглед и миризмата му изчезнаха под напора на мислите, които ме връхлетяха: червени, сини, всякакви боровинки, сладка папрат, овчарски лавър, росни утрини, слънчеви дни, мъгливи вечери, тресавища, боров аромат, ситен дъждец, есенен пушек, зимен мраз, домашно уиски… Фрагменти, съчетания… Спомени. Неговата изчезнала младост. Родно място, в което той не можеше да се завърне. С мъка изправих щит срещу това.
— Ще запомня — рекох накрая; и оттук насетне здраво държах щита при разговор с другите пациенти.
Когато настъпи мигът, повечето от медицинския персонал и някои от пациентите дойдоха да ме изпратят. Сбогувах се с Алек, с д-р Чолмърс и с останалите, а после се качих във влакчето, което трябваше да ме откара до космическата станция на луната. Опитах се да прикрия чувствата си с пресилена небрежност, защото не исках да ме сметнат за нестабилен. Гласът ми обаче ме издаде и аз прегърнах Алек преди да се кача на борда. В края на краищата това си бе единственият истински дом, който познавах като самия себе си — Денис Гайз. Не обърнах особено внимание на камъните, кратерите и мастилените сенки, през които минавах. Мислех си само за това, което напускам и за онова, към което се отправям.
Приземих се в Тексаското поле, където ме посрещна майка ми. Първите ми впечатления от Земята бяха най-вече за безкраен мисловен водовъртеж. Не беше трудно да се разбере защо това ме бе разстроило в детството. Сега обаче бях в състояние да ги избутам встрани, да ги пренебрегна, да ги изтикам като фон, да ги изключа.
— Денис… — рече тя просълзена и ме целуна — ти… ти вече разбираш всичко, нали?
— Да — отвърнах, — всичко е наред.
— … И това не те тревожи?
— Имаше първоначален шок. Вече премина. Сега мога да се справям с мислите.
— Никога не ще узнаеш какво чудо беше.
— Нещичко си спомням.
— Толкова е хубаво да те видя здрав, да те опозная най-после…
Кимнах и опитах да се усмихна.
— Сега се прибираме у дома. Ела насам.
Тя ме хвана за ръка и ме изведе от терминала.
С какво да започна?
Беше странно да се нанесеш в старата си стая. Мястото ми навяваше спомени, но те сякаш принадлежаха другиму. Прекарах дни наред в самонаблюдение, взирайки се в старите си спомени за мястото. Това беше не толкова упражнение по патоанатомия, колкото стремеж към стойностите.
Учебната машина пристигна и бе инсталирана. Баща ми я беше платил. Разговаряхме с него много пъти. Искаше да го посетя веднага щом се почувствам достатъчно силен. От своя страна, обещаваше да дойде веднага щом успее да се освободи. Започнах да използвам машината.
Щом се установих и успях да се откъсна от ненужните мисли и чувства, аз положих началото на онова, което бях решил да направя след пробуждането си в диспансера Луна.
Всеки ден предприемах телепатично дирене из целия свят, в търсене на един определен ум или на някакъв знак за неговото съществуване. Действието не беше така отчаяно, както звучи, тъй като бях сигурен, че този, когото търсех, озарява като факел тъмната нощ. Дори това, че дните си отлитаха и без най-малкия намек за неговото съществуване не можеше да сломи духа ми. Светът е огромно място. Научавах нови неща, усъвършенствах уменията си.
Ала седмиците отминаваха и нищо не се случваше. Естествено, допусках, че мъжът, когото търсех, можеше и да не е между живите. Изтекло беше доста време от последната му поява. Съществуваше възможност враговете му да са го настигнали най-накрая. Удвоих усилията си. Нямах друг избор освен да продължавам търсенето.
Една петъчна вечер попаднах на нещо особено. Бях изкачил съседния хълм, отстъпвайки пред майчиното натякване, че не съм се упражнявал достатъчно. Седях си на една невидима откъм къщи скала, която бях открил с ума си, докато изследвах околността. След четвърт час лутане срещнах познати мисловни модели. Щом се счепках с тях, веднага установих, че произхождат от Албъкърк и разбрах за утрешните планове на непознатия. Той се насочваше на север и щеше да мине по недалечната източна магистрала. Бях изпълнен с трепетно очакване. Не беше моята набелязана цел, но пък бе някой, с когото силно желаех да се срещна.
Когато се прибрах вкъщи и майка ми ме видя, веднага долови настроението ми и се усмихна.