— Казвах ли ти да се упражняваш? Така ведър не съм те виждала досега.
— Да, мамо — рекох аз.
— Ще бъдеш в отлична форма за утрешната си изненада.
— Изненада ли? Каква?
— Ако ти кажа… — започна тя.
— Не е татко, нали?
Тя отмести поглед.
— Не, не е баща ти. Налага се да изчакаш и ще разбереш.
Прииска ми се да опитам с една сонда, но щеше да я улови и блокира, убеден бях. А тя искаше да има изненада. Оставих нещата, както си бяха. Така или иначе имах по-важни теми за размисъл.
Прозях се.
— Този свеж въздух и височината… Смятам да си полегна рано.
— Чудесна идея — рече тя и ме целуна.
На другата сутрин се събудих рано. Преди да стана от леглото, аз се пресегнах мислено и намерих своя човек. После оставих бележка, че излизам на разходка и се отправих към едно скално възвишение над магистралата. Седнах и зачаках, заслушан в мислите на непознатия, докато той си шофираше.
След известно време, колата се показа. Спуснах се надолу и зачаках край пътя.
Когато наближи, аз навлязох в платното и вдигнах ръце. Вече бях прочел в мислите, че ме е забелязал и се кани да спре. В противен случай щях да отскоча от пътя.
Натисна спирачки и извика:
— Какво има?
Приближих се до колата, изучавайки лицето на мъжа, който някога бях.
— Здравей, Куик — рекох. — Времето си минава.
Той ме зяпна, сетне поклати глава.
— Съжалявам — промърмори, — не си спомням къде…
— Аз си спомням престрелката, когато покосиха Лайшман — казах, — ти улучи последното ченге и офейка. Така и не откриха кой бе другият.
Очите му се разшириха, после се свиха.
— Все пак кой си ти, по дяволите?
— Трябва да говоря с теб. Важно е.
— Добре. Влизай! — рече той.
— Не, благодаря. Защо не отбиеш встрани и не излезеш навън? Можем да се покатерим нагоре по скалите оттатък пътя.
— Защо?
— Там може да се седне.
— Има ли някой друг горе?
— Не.
Куик отби, отвори вратата и слезе.
— Искам да знаеш нещо… — поде той.
— … че носиш зареден 32-калибров автоматик в десния джоб на сакото си и смяташ да застреляш всеки друг, когото срещнеш и то в същия момент, когато го видиш. Но аз не те лъжа. Няма никой друг. Просто искам да си поговорим.
— Ти как…? Телепат ли си?
— Да.
— О’кей. На някое определено място ли ще отидем?
— Не. Просто нагоре.
— Води!
Куик ме последва до върха, намери си удобно местенце и запали цигара.
— Какво искаш? — погледна ме косо.
— Най-напред — подхванах аз, — исках да се запозная с теб. Разбираш ли, някога бях ти.
— Опитай пак?
— Ще трябва да ти разкажа нещо за себе си… — започнах аз.
Описах му цялата си история — как станах Лайшман и бях използван, за да го проследят, как по-късно бях за кратко Куик Смит… Слънцето се бе издигнало високо в небето, когато приключих.
Докато говорех, той мълчеше, кимайки от време на време. Сега седеше, зазяпан в хоризонта, сякаш вслушвайки се в някакъв далечен глас. Чаках го да каже нещо, но той не го стори.
Покашлях се.
— Това е… моята история — казах накрая. — Искаше ми се да узнаеш всичко това преди да…
— Да, това е… доста интересно — прекъсна го той. — Ти сигурно си съвсем необикновен човек. А сега какво?
— Сега ли? Тъкмо се канех да те попитам като единствения член на ДЗ под ръка дали наистина вярваш, че нашето селско минало притежава всички добродетели. Дали безбройните клишета за градовете не са изградили един, всъщност съвсем погрешен, образ на това минало, дали експлоатацията на земята и на човека — като детския труд — не е била едно време далеч по-жестока, каквато е и днес в аграрните страни, дали градовете всъщност не предлагат повече, отколкото отнемат, противно на онова минало.
— Нямах това предвид, когато казах „А сега какво?“, а ти подреди цял наниз сложни въпроси — рече той. — Но все пак ще ти отговоря преди да се върна към другото. Едва ли аз съм говорител на ДЗ. Моя специалност е единствено мръсната работа. Вярно е, че мнозина от нас може и да идеализират по-простичкия живот и да си го представят като пасторална идилия. Не съм като тях. Израсъл съм във ферма. Самият аз съм бил принуден да работя през детството си. Нямам зъб на града. В действителност, той представляваше нещо, до което исках да се добера при първа възможност. Има вероятност да предлага повече, отколкото отнема. Навярно е така. Аз съм само един малък подлец и мошеник, който сигурно завинаги ще си остане размирник по душа. Ако не беше ДЗ, вероятно щеше да е нещо друго. Сега, когато ме разпитваш за тия неща, ме караш да се връщам отново в миналото. Днес е по-различно. Но о’кей… като цяло, поглеждайки назад към детството, разбирам, че винаги съм обичал земята. Не искам да идеализирам — бил съм твърде вътре в нещата. Аз съм природозащитник, пазител на околната среда, еко активист — какъвто и термин да е моден напоследък — защото съм за-земята, а не против-града. Ти успя да уловиш едно фалшиво разделение като избълва тези въпроси. Да бъдеш за земята не означава да си срещу града. Не можем да пометем всичко и да върнем часовника обратно. Не още. Когато отприщваме бентове или запушваме източници на замърсяване, ние не им казваме да премахнат всички технологии по света. Ние им казваме да бъдат по-разсъдливи при боравенето с тях, ние насърчаваме зачитането, развитието, алтернативите. Има хора, които в обществената земя виждат само дървения материал, минералите, пашата и язовирния строеж, хора, които твърдят, че така облагодетелстват човечеството, а всъщност се стремят бързо да забогатеят. Род ми разказа историята на националните паркове, например. Те са били изправени пред същото нашествие и унищожение, със същите извинения, дълго преди появата на днешните ни проблеми. Искам да опазя онова, което е останало от естествения свят, това е всичко. Сега, кажи ми ти нещичко. Когато те попитах: „А сега какво?“ имах предвид, че ти притежаваш такава мощ, каквато още никой телепат не е развил. Какво смяташ да правиш с нея?