— У мен нямаше кой знае какво за направляване.
— Не съм казала, че е било лесно.
— Повлияла ли си върху развитието на моята темпоропатична способност?
— Не, но навярно съм повлияла върху избора ти на обекти, в случай че си достигнал до умове от минали времена.
— Защо?
— Аз казах „навярно“.
— Не си се върнала само, за да си играем на играчки, нали?
— Не. Ще получиш отговорите, когато му дойде времето.
— Къде е ролята на Куик във всичко това?
— Някога той свърши една работа за мен.
— Има ли изобщо нещо, което да искаш да ми кажеш?
— Да, но ти не ме оставяш. Задаваш само погрешни въпроси.
— А кои са правилните?
— Казах, че ще ти помогна в твоето търсене. Твърдеше, че искаш да намериш тъмния човек. Ако ме беше попитал, щях да ти кажа, че той е още жив. Ако ме беше попитал къде е, щях да ти кажа, че ще го намериш в източна Африка.
— Познаваш ли го?
— Да.
— Търсих, но не намерих следа…
— Няма да го откриеш, докато той сам не реши.
— Защо?
— Много е предпазлив.
— Да, разбрах, че те го търсят особено усърдно.
— Може би вече търсят и тебе.
— Защо?
— Откакто си се върнал, непрекъснато разпространяваш присъствието си. Те се отнасят с подозрение към съсредоточаването на власт в ръцете на отделен индивид. Длъжни са да се убедят, че това е безобидно, да го укротят, да го отклонят или да го унищожат.
— Значи съм в опасност, дори сега?
— Възможно е. Това е причината, поради която дойдох така скоро. Твърдо ли е решението ти?
— Да.
— Тогава ще трябва да заминем възможно най-скоро. Колкото повече отлагаме, толкова повече намалява и шансът да достигнеш целта си. Те разполагат, както с човешки агенти, така и с механични средства.
— Има ли и ТП противници?
— Вероятно има такива или поне нещо подобно на тях. Те обаче разполагат със свои начини за осведомяване.
— Как ще подходим към цялата работа?
— Вече съм уредила билети на твое име. Довечера ще обсъдим с майка ти твоето желание да видиш повече свят сега, когато вече си привикнал до голяма степен с него. Аз ще придам терапевтичен оттенък на идеята. Вярвам, че ще я убедя.
— Ами ако и тя поиска да дойде?
— Предвидила съм такава възможност. За щастие, нейните отношения с баща ти след твоето завръщане сякаш клонят към сдобряване. Струва ми се, че ще обсъждат въпроса тази вечер. Ако това стане, те вероятно ще останат доволни от твоето кратко пътешествие.
— Откъде знаеш тези неща?
— Като ТП и лична приятелка…
— Не! Прекалено е да искаш от мен да повярвам.
— В какво тогава би повярвал?
— В единствената възможност. Ти не ми казваш истината, Лидия. Вече го разбрах от моя собствен случай, от твоите планове как да се справиш с тези неща, от твоето познанство с ДЗ „чистач“. Принуден съм да допусна вероятността, че притежаваш значителни способности за манипулация на хора и ситуации, че ти си по някакъв начин отговорна за раздялата на моите родители, както и за предстоящото им сдобряване, за прехвърлянето ми на луната — изобщо за развитието на моето състояние. Изведнъж започвам да виждам в теб архитекта на съществуването ми.
— Смехотворно!
— Наричай го, както желаеш. Това е моето усещане.
— Тогава мисли, каквото намериш за добре. Това променя ли плановете ти?
— Не. Решимостта ми си остава. Това е мой дълг.
— Добре. Тогава останалото няма значение.
— Само че има. Виж, аз не смятам да забравя. Ако преживея още няколко години, ще стана дори по-силен от сега. Ако някога открия, че си причинила на родителите ми излишна мъка, искам да знаеш, че няма да го забравя.
Тя наведе глава.
— Тогава нека бъде така.
Всичко протече, както беше предсказано от Лидия. Татко се обади и пожела да намине. За да ме видел, по неговите думи. Мама каза о’кей и той пристигна на следващия ден. Веднага установих, че Лидия имаше право. Те изгладиха нещата и начаса си проговориха пак приятелски. Татко беше щастлив да ме види, неимоверно щастлив. Поговорихме си надълго и нашироко и дори отидохме заедно на няколко излета. Беше ясно обаче, че е дошъл и за още нещо. Тогава започнах да мисля, че съм бил твърде суров към Лидия. Обикновеното приличие не ми разрешаваше да сондирам мислите на родителите си по това време, но аз внезапно си дадох сметка, че напрежението от моята проточила се болест навярно е било много тягостно за тях, особено за тате. Нищо чудно и аз да съм допринесъл за раздялата, точно както възстановяването ми навярно е подействало като катализатор за сдобряването. Как съм могъл да не го проумея по-рано! Макар че все още подозирах Лидия в манипулиране, взе да ми се струва възможно, тя по-скоро да е извлякла полза от нещо вече съществуващо, отколкото да е създала цялата ситуация. Това не я правеше по-малко отговорна, ако по някакъв начин бе дала нужния тласък тук и там, но все пак смекчаваше вината й, та макар и само заради новопоявилото се у мене чувство за вина.