Именно тези мисли ме правеха така неспокоен, че заминавам, а моите родители — нетърпеливи да останат сами за известно време. В края на краищата, те се съгласиха да изпълнят молбата ми за ваканция, след като разбраха, че ще бъда придружен от Лидия и от един неин познат болногледач. Баща ми ме изпрати с думите:
— Хубаво е, че се върна, синко.
Лидия и аз се качихме на борда на самолета, който щеше да ни отведе в Албъкърк. А след време последните думи на баща ми вече не ми се струваха изпълнени с ирония. След нашите разговори аз осъзнах, че моето възстановяване беше източник на гордост за тях. Може би дори по-голяма и от удоволствието да узнаят, че дарбата ми превъзхожда всички други, известни от историята. Чувството ми бе по-носталгично, отколкото бях очаквал, при новото сбогуване, дошло толкова скоро след завръщането. Помахах им, докато се издигахме нагоре и не смъкнах щита си чак до кацането в града.
Полетът след Албъкърк мина безметежно. Лидия ме бе предупредила за риска оттук нататък. Аз обаче сканирах всичките си спътници и не открих нищо обезпокоително. Всъщност, след време това стана отегчително и аз прекарах в четене по-голямата част от пътя до Либревил, Габон. Само Куик изглеждаше постоянно нащрек.
Малко след пристигането ни в хотела при нас се появи един мъж с куфар, пълен с пищови. Куик избра един револвер и кутия с патрони. Никакви пари не смениха притежателите си. Лидия защити ума на мъжа, но аз успях да закача няколко повърхностни мисли, показващи връзката му с местна групировка от ДЗ.
— С това — обърна се Лидия към Куик — идва твоят ред да поемеш от мен функцията на бодигард. Аз трябва да продължа напред, за да уредя някои неща, т.е. не ти остава много време за губене — тя му подаде една бележка. — Бъдете на това летище в Моанда в 18:00 часа утре. Ще ви посрещнат и откарат на изток.
Не ми беше ясно как е било възможно тя да ми бъде бодигард, но пък и Куик не приличаше много на болногледач. Въздържах се от коментар.
— Какво ще правим в този град? — попита я Куик.
— Би могло и бързичко да го напуснете — отвърна тя с усмивка. — Има още инструкции на обратната страна. Вземете вечерния рейс за Моанда и посетете това място утре.
Куик обърна листа, прочете го и вдигна поглед.
— С какво ще се занимаваме след като пристигнем там?
— С туризъм. Това е всичко. Нищо повече. Може би ще се позабавляваме.
— Добре. Ще похапнем ли нещичко сега?
— Разбира се.
Лидия замина след вечеря, а Куик и аз се прибрахме в хотела, само за да освободим стаята. Качихме се на автобуса и се настанихме удобно, за да разглеждаме пейзажа по пътя. По-късно задрямах и не се събудих, докато не пристигнахме. Беше доста късно, когато запазихме стая в местния хотел и веднага легнахме да спим.
Събудих се.
Внезапно бях дошъл на себе си след много дълбок сън — умът ми бе преизпълнен със силно предчувствие за преследване. Няколко мига бях отново Лайшман, блъскащ главата си върху самоличността на врага, преценяващ непознатите заобикалящи предмети, смътни в затъмнената стая. Тогава усетих нещо гнило. Това беше чужда роля.
Погледни нагоре, старче! Трябва да отговорим! Острието излиза от ножницата…
Надигнах се заедно с потръпването, което последва и Лайшман избледня като спомен.
Бях в по-добра позиция от Лайшман, за да разбера ситуацията.
Някакъв ТП се опитваше да ни сканира. Издигнах частичен блок, прикривайки основните си мисли, оставяйки за негово наблюдение една объркана замечтаност: лунна светлина, сенки, тъканта на спалното бельо, лека жажда, напрежение в мехура, различните нощни звуци отвъд прозореца. Зад тази крепост, аз се тревожех, че той вече е зърнал личността на Лайшман.
Измъкнах се от леглото, отидох до прозореца, застанах отстрани и погледнах навън.