Выбрать главу

Нощта беше гореща и влажен ветрец подухваше откъм напоителния канал, край който бяхме минали. Най-близката улична лампа беше в един далечен ъгъл отдясно. Предпазливо, с ум и очи, потърсих подслушвача на мислите ми.

Усетих някаква фигура в един сенчест вход нагоре по улицата.

Поддържайки преградата, аз се оттеглих и приближих до леглото на Куик. Положих ръка на рамото му.

Той не даде знак да се е събудил, но рече меко „Какво има?“

Постарах се да прикрия и неговите мисли.

— Има един ТП, който се опитва да ни анализира — рекох. — Предотвратявам го. Намира се на улицата в един вход отдясно. Какво да правим?

Той не ми отговори, обаче се изправи, пресегна се за панталоните си, обу ги. Напъха крака в обущата и стана, прокарвайки ръце през косата си.

— Продължавай да му пречиш — рече той навличайки ризата си и закопчавайки я по пътя към вратата. — Заключи вратата след мен!

— Пищовът е още под възглавницата ти.

— Там му е мястото.

Аз заключих вратата и го последвах с ума си, поддържайки пълен щит около мислите му. Същевременно запазих собствената си частична блокада, което ми се видя по-лесно от очакваното — бавен поток на съзнание пропускащ само повърхностни мисли. Върнах се обратно в леглото.

Докато минутите течаха, разбрах, че преследвачът ни не само наблюдаваше. Започнах да усещам лек, но категоричен натиск, докато той се стремеше да повлияе на моя блян. Това бе нещо, което самият аз не бях опитвал: да овладея чужд ум. Позволих му да постигне простите си цели, чудейки се през това време дали да не опитам същата маневра върху него.

Преди да взема решение обаче натискът престана и през прозореца долетяха шумове от боричкане. Изоставих щитовете си и хукнах през стаята. Не можех да разбера какво става по движението на сенките в двора вляво от входа, зает от нашия наблюдател. Влязох в ума на Куик и бях пометен от серия моторна двигателност.

… Предотвратявахме забиването на ножа, после нанасяхме удари със събрани пръсти. Сетне ритахме и приключихме с поредица от удари. Настъпи кратко затишие и тогава един последен, премерен режещ удар…

Прекъснах контакта незабавно. Лежах си кротко и се мъчех да успокоя ума си.

По-късно, когато пуснах Куик вътре, го попитах:

— Какво направи с тялото?

— Напоителния канал — отвърна той.

— Предполагам, че бе наложително…?

— Той не ми остави голям избор.

— А в противен случай?

— Мразя хипотетичните въпроси.

Куик се върна в леглото си. Аз последвах примера му.

— Известно ли ти е нещо относно това къде отиваме и какво ще търсим там? — попитах го аз.

— Абсолютно нищо. Лидия твърди, че е важно. Това стига.

— Откъде се познаваш с нея?

Той се изкашля и рече:

— Навярно си го открил в ума ми.

— Аз не тършувам из главите на приятелите си.

— Приятно ми е да го чуя — каза той.

— Та как се срещнахте?

— Тя ме спаси веднъж, когато бягах от полицията. Приближи се до мен на една улица в Омаха, извика ме по име и ми каза, че е най-добре да я последвам, ако искам да съм в безопасност. Така и направих. Подслони ме за няколко дни и ме изведе извън града. Осигури ми фалшиви документи и законна работа, докато се притайвах. По-късно й направих някои услуги.

— Какви по-точно?

— О, да кажем куриерски, охранителни…

— Не ми става съвсем ясно.

— Няма значение. Заспивай!

— Тя от ДЗ ли е?

Той помълча известно време. Сетне каза:

— Не знам наистина. Понякога си го мисля. Но така и не се уверих. Определено е симпатизантка.

— Ясно.

— Вероятно не съвсем. Лека нощ.

— И на теб.

На сутринта закусихме и потеглихме. Направих сондажи, но не успях да открия никакъв признак да е бил намерен труп в канала. Може би още не беше открит. Или вероятно това се случваше често и затова не беше предизвикало особен интерес.

Пътят до мината ни отне повече от час и когато пристигнахме там, температурата вече бе започнала да се покачва отвъд приятното равнище. Някои от спътниците ни се оказаха в туристическа група. Ние се придържахме близо до тях, за да се възползваме от разясненията на гида им.

Следвайки ги се доближихме до някаква изоставена открита миньорска шахта и поехме по малка пътечка, която извеждаше към далечната й страна. Изкачихме се до една релсова зона. Докато вървяхме, водачът ни обясни, че това някога е било уранова мина, от която към края на двадесети век са добивали повече от 800 тона метал годишно, докато накрая е била изчерпана. По-голямата част от добива е отивал за Франция.

— … А тук — продължи той облягайки се на релсата и посочвайки с ръце — е истински интересната област. Именно тук през миналия век миньорите внезапно се натъкнали на пласт с извънмерно обогатена руда. Била е около 10% на грам почва сравнено с 0,4% навсякъде другаде в областта. Залежът бил необичаен и с това, че урановият изотоп 235, който нормално присъства в естествения уран, тук почти напълно е липсвал. Откритието предизвикало значителен интерес и изследвания, чието заключение било, че пред вас стоят останките на естествен ядрен реактор.