От дузината слушатели пред нас долетя удивен шепот. Аз се приближих до релсата, за да виждам по-добре. Не беше кой знае колко впечатляващо — голяма каменна шахта, белязана, вдлъбната, песъчлива на дъното.
Подходящо. Навярно на подобно място Исус е бил изкушаван… Нужна ли е тази ирония, нови Боже? Ти отвоюва земята от пазителите й и после я захвърли… Претендираш, че си ги повел към нов свят… Вече не те е грижа толкова за зеленото, за кафявото, за златното, за полянките и долчинките, колкото за това сухо, горещо място с пясък и скали… и смърт. Какво е за теб смъртта? Изход…
— Това е бил естествен процес на делене, който е продължил повече от милион години — продължи водачът. — Ние все още нямаме идея каква е първопричината. Нито пък каква последица е можело да има върху гена на местните живи същества. Вероятно е било голямо зрелище. Мутантите са се разпространявали из целия свят през тези милиони години, откакто това нещо е изгоряло. Кой знае кое растение или животно, често срещано днес, произхожда от тази радиоактивна камара, която някога е тляла тук? Това те кара да се стреснеш и да помислиш — той спря и се захили. — Светът може би щеше да е много по-различен, отколкото е днес, ако ги нямаше скалите на тази странна дупка в земята — единствената естествена радиоактивна купчина, за която изобщо сме намерили доказателство.
— Човечеството не се ли е зародило в Африка? — попита един от туристите.
— Много изследователи смятат така — отвърна гидът.
— Тогава не е ли възможно това място да има нещо общо?
Гидът отново се усмихна. Можех да видя в ума му как е чувал същия този въпрос безброй пъти преди. Той започна премерен отговор.
— Разбира се, никой не може да твърди със сигурност. Но любопитното е, че…
Потупах Куик по рамото.
— Получих представа — рекох, — да вървим.
Той кимна и потеглихме обратно към спирката на рейса.
— Беше много интересно — отбеляза той, — само че се питам защо ли е искала да го видим?
— Заради мен — рекох аз, — не бях чувал за това.
— Така ли? Мислех, че всички го знаят.
— Моето образование е все още доста ограничено. Искала е да ми докаже нещичко.
— Какво?
— Че това, за което бях сигурен, че съм го преживял, не е било някакъв психо трик от времето, когато тя ми беше терапевт. И че историята, която съм чул при онези обстоятелства си е била подплатена с факти. Всичко това, в случай че се усъмня. Добре, вярвам й. Дявол да го вземе!
— Като че ли нещо не разбирам.
— Няма страшно. Май наистина вече си говоря сам. Куик, страх ме е.
— От какво?
— От оня тип снощи. Те имат човешки агенти. До съвсем скоро не съм подозирал нищичко за това. Трябваше да го предположа.
— Чии са тия човешки агенти? За какво става дума? Не успявам да ти следвам мисълта.
— Тя не ти ли е казвала нищо за врага?
— Не.
— Сигурно знае, след като познава мъжа, когото търся, а той от своя страна знае, колкото и тя…
— Тогава предполагам, че не е намерила за необходимо да ми каже.
— Е, аз пък напротив, искам да го споделя с някого.
Още не бях завършил, когато пристигнахме обратно в града и оттам в хотела. На финала той поклати глава и запали цигара.
— По-дяволска история от тая не бях чувал.
— Не вярваш ли?
— Вярвам. Ще ми се да беше обратното. Има някакъв страховит смисъл. Не ми е ясно обаче как смяташ да помогнеш в тази ситуация.
— И аз не знам.
— Давай да стегнем багажа и да хапнем. След това най-добре да потърсим онова летище.
Кимнах в съгласие.
Беше нощ. Прекосявахме Конго с малък самолет. Куик, аз и един безименен пилот. Единствената светлина в нашата малка кутийка в небето идваше от мъждукащия циферблат на командното табло и огънчето на Куиковата цигара. Летяхме ниско. Наблюдавах нощното небе и разменях мисли с другите си „аз“. Полека започвах да различавам това, което се простираше пред нас.
— Има нещо — отбеляза Куик.
Гледаше наляво, с леко приведена глава. Откопчах колана си и се надигнах, за да проследя погледа му.
На шестнайсет или седемнайсет метра встрани и три под нас ни следваше тъмна сянка. Приличаше на птица, но с неподвижни криле.