Куик ме настигна и посегна към рамото ми.
— Хей! Накъде тръгна?
— Нататък — отвърнах отбягвайки ръката му. — Стой тук! Няма какво повече да направиш.
— Говори си каквото щеш! Аз съм твой бодигард, докато Лидия не ме освободи — той влезе в крак с мен. — Сега, какво става?
— Знам накъде да вървя.
— Прекрасно. Можеше да ме предупредиш все пак.
— Вероятно ще е по-добре, ако не ме придружаваш.
— Защо?
— Може и да пострадаш.
— Ще поема риска. Трябва да съм сигурен, че ще стигнеш, накъдето си тръгнал — до края.
— Хайде тогава! Предупредил съм те.
През шубрака се виеше пътечка. Тръгнах по нея. Там, където завиваше надясно, спрях. Точно на това място храсталаците се разредиха и ние можехме да напредваме спокойно. Известно време пътеката се виеше надолу.
— Към водата ли ни води?
— Така ми се струва.
— Ти каза, че е възможно да пострадам. Можеш ли да бъдеш по-конкретен? Каква опасност ме дебне?
— Не знам. Това е само предчувствие. Те наистина искат единствено мене.
— Кои са „те“?
— Все още нямам никаква представа.
Вървяхме. Пътят ставаше все по-стръмен. Продължаваше да ме тресе, но вече гледах на себе си почти отчуждено. След приютяването на толкова много умове, тялото ми сякаш се бе превърнало в нещо като разпределителна гара — място, където и аз бях само един преходен фрагмент от човечеството, дошъл да населява временно земята, готов да отстъпи мястото си другиму. Насочвах тялото си напред, помагайки си и с ръце на по-стръмните места.
— Денис, мисля че трябва да спрем за почивка — рече Куик по някое време.
— Не. Аз трябва да продължа.
— Дишаш тежко и си порязал ръката си. Сядай! Тук! — той посочи един плосък камък.
— Няма!
Той ме хвана за раменете и се намерих седнал на камъка.
— Пийни вода! — подаде ми една манерка. — Сега дай да ти видя ръката.
Докато пиех, той ме превърза. После запуши и премести кобура на колана си, така че да му е по-удобен.
— Не ми се вярва Лидия да иска да не си във форма, когато пристигнеш.
— Няма значение, Куик. Нещо вече ме тегли нататък и ме кара да съжалявам за всеки миг забавяне като този. Няма значение, че тялото ми ще стигне дотам уморено. Важен е умът ми.
— Никога не пренебрегвай тялото си, Денис. Напоследък всички говорят за психосоматика, но ми се струва, че понякога забравят за обратната връзка. Със сигурност ти си способен на всякакво умствено напрежение. Но ако искаш този твой ум да бъде в добра форма за това, което предстои, отнасяй се по-милостиво към тялото си.
— Не мога… особено точно в този момент.
— Значи добре направих, че дойдох и аз.
Почивахме още няколко минутки. После Куик смачка цигарата си и ми кимна. Изправих се и продължих надолу по склона. Реших да не разсъждавам повече. Чувствата ми бяха застинали и вече не се доверявах на интелекта си. Съсредоточих се в това да вървя в посоката, която ме зовеше все по-властно с всяка изминала стъпка. Усещах, че вече не съм в състояние да преценявам каквото и да било и мога да реагирам само на непосредственото явление. Дали самият този усет беше резултат, вложен отдавна в ума ми от Лидия или си беше един напълно съответстващ отзвук на логиката на оцеляването, вероятно така и нямаше да узная.
Мъжът се втурва към поляната, която неговата дружина е прекосила преди това. Насред нея има скалиста могилка…
Той излиза на открито, затичва се към хълмчето. По грохота зад гърба си разбира, че няма да успее да постигне достатъчно преднина, за да катурне камъни по преследвача си.
Втурва се към една пукнатина в скалата, шмугва се вътре и се обръща приведен.
Повърхността стана по-равна и ние навлязохме в област с още по-голям шубрак. Все пак открих пътечка и продължихме да напредваме с добро темпо. Може би след двайсетина минути листакът взе да се разрежда. Едновременно с това и пътечката изви надолу. Продължихме по нея, докато тя не се изгуби на едно място, където гъсталакът преминаваше в дребни храсти и суха тревица. Въпреки това аз знаех пътя — по-добре от когато и да било, тъй като силата на зова растеше. Насочих се наляво към една зона от по-песъчлива почва.
Лека-полека стигнахме до полегат хълм и го изкачихме. От неговия връх се виждаше морето, отдалечено навярно две мили — зелено и искрящо.
Древно.
И морето, и земята! Тук!
Спрях за момент. За първи път в живота ми представата за необятността на вековете ме поразяваше по този начин. Предполагам, че младостта ми беше виновна. Не бях съществувал толкова дълго, че да натрупам достатъчно личен опит и затова никога не бях размишлявал върху естеството на трайността, съотнесено към самия мен. Колкото до другите жизнени пътища, до които се бях докоснал при престоя си на луната, разделящият ни времеви промеждутък не значеше нищо, след като можех да ги достигна така простичко, сякаш ги виках от съседната стая. Тази местност обаче, този скално-воден пейзаж ми нашепваше за геологична хронология така, както и лунният изглед не би могъл. Там, макар че виждах света като цяло — светъл и прекрасен, аз бях твърде откъснат, твърде отдалечен, твърде наскоро прогледнал може би, за да видя във всичко нещо повече от небесна творба — изящно изработена и вече съществуваща в момента. Самата луна около — над мен… Пълната неподвижност на безвъздушната й повърхност, нейната вцепененост… Това бе място, където времето е застинало, напредъкът забранен…