Настоящият изглед ме накара за първи път да се замисля с мои собствени мисли за възрастта на света, за неговия… жизнен път. Накара ме да се замисля за всички намеси в неговите жизнени системи. И внезапно насред играта на следобедната светлина с водата на този малък край от древна Африка аз прозрях в своя порив нещо повече от принуда. Дори повече от дълг. У мене се надигна волята да направя всичко, за да предпазя древните земи и води на моя свят от предизвестена гибел, заплашвала ги безброй пъти — може би откакто бил възпламенен вече мъртвият реактор в Моанда. Разбрах също така, че вероятно нямаше да бъда това, което съм, без онова древно изобретение. Все пак не можеше да не съм нещо повече от играчка на вятъра. Както и всички ние, иначе животът губеше смисъл. Тъмният човек беше казал на ван Дюйн, че телеологичното обяснение за хода на човешката история, което вече не се вземаше на сериозно, е правилното. Над нас тегнеше закона за предопределеността. Само чрез нарушаването му по някакъв начин ние бихме спасили дома си, живота си…
Каквото и да ми струваше, сега това бе моето желание.
Но кажи ми… Дали някога нещо е направено?
Насочих се надолу по хълма с поглед в бреговата ивица. Плажът бе сиво-кафяв, осеян със скали; морето го обрамчваше с пенести криволици. Вече вдъхвах аромата му по забързания вятър. Тъмни птици кръжаха и се спускаха над вълните. Вляво от мен земята се издигаше и се врязваше в морето. Не можех да видя нищо отвъд, накъдето ме теглеше да вървя.
Четвърт час по-късно ние тъпчехме пясък и камъчета в стремежа си да заобиколим тази издатина. Чувах крясъка на птиците, плисъка на вълните, усещах студената сила на ветровете…
Вятърът си духа все така, светът си върви накъдето си иска, следвайки същия път, по който би поел дори и изобщо да не беше ме имало…
Силата, която ме привличаше се превърна във видение и аз видях тъмния човек застанал срещу морето, преди още да сме задминали скалистия хълм и да сме го съзрели с очите си.
Той знаеше, че съм там макар да не гледаше в моята посока. Можех да доловя тази увереност вътре в съзнанието му. Почти цялото му внимание обаче беше погълнато от нещо далеч на изток, отвъд водната шир.
Куик спря с ръка на кобура.
— Кой е този? — попита той.
— Тъмния човек — отвърнах. — Този, който говори с ван Дюйн. Древният неприятел на нашите древни неприятели. Този, който беше промушен от рога.
Мъжът се обърна и ни погледна. Беше среден на ръст, обут в къси панталони и гуменки без връзки. На врата си носеше медальон. Подпираше се на копие от тъмен метал. Усетих как вниманието му се прехвърли върху мен с пълна сила.
— Денис Гайз. Това е времето и мястото. Всичко е готово. А ти?
— Да. Но не разбирам.
Той се усмихна през близо десетте метра, които ни деляха. Никой от нас не направи опит да се приближи.
… Образът на ван Дюйн, загледан към Ийст Ривър, към застиналия град…
— Видях го. Спомням си. Ала не това не разбирам.
Куик влезе в полезрението ми.
— Какво става? — запита той.
Вдигнах ръка.
Куик кимна.
— Чувам го — изшептя той.
— Те са там — посочи мъжът, вдигайки копието си — под водата. Аз идвам от време на време тук, за да говоря с тях. Както винаги се опитвам да ги убедя, че планът им се проваля, че човечеството вече е по-сложно и по-неотзивчиво на тяхното влияние, че са подети достатъчно оздравителни действия за осуетяване на плана им, че от всички погрешни стъпки на човека е била извлечена поука, че е дошло време да напуснат играта и да си отидат.
— Те отговориха ли ти? — попитах.