Архимед се присъедини към да Винчи и Лайшман и вървяхме из това древно място, през тази все още девствена земя, туптяща в такт с чистите стихии. О, богове, може би някой ден човекът ще заживее в по-голяма хармония с щедрия ви дар… И Юлиан, Флавий Клавдий Юлиан, последният от древните закрилници бе с мен, за да бъде последван по-късно от клатушкащия се Жан-Жак Русо.
Както си крачех досущ като предводител на войска, дойдоха и останалите. Аз се пресегнах през моста — вече нямаше пепел, докосвах ги един по един, двама по двама, накрая дузините мъже, които съм бил. Изпълвах се с присъствието им — на всички тях, които бяха паднали в името на човека, повалени великани и потиснати обикновени образовани люде, прекършени гении, рано погубени таланти, неразбрани и унищожени. Бях потопен сред тях, станах един от тях: разпределителното табло, контактът, стрелочникът. Там бе Леонардо, а там Кондорсе, оттатък ван Дюйн…
Нагазвайки в плискащите вълни, приближавайки спуснатата рампа, аз направих един последен скок назад, за да стана умиращия бог-цар, който щеше да възкръсне с дъхавата пролет и чиито синове, а после и техните синове, щяха да ловуват по тази земя преди още да ги има хълмовете. Той, който говори с подводните сили, който ги призовава горе и който сега стои на плажа с вдигнато копие. Аз бях тъмния човек, носещ всички имена.
Преодолявайки рампата като в забавен кадър ние влязохме слепешката в затъмнената вътрешност на кораба. Усещахме обаче тяхното присъствие на студени властници, подробно разглеждащи нещото, в което се бе превърнал човекът…
— Вървете! Насам!
И ние бяхме поведени. Усещахме ги. Не виждахме нищо.
Бавно, по часовниковата стрелка, около кораба, ние пристъпвахме под безмилостния взор на нашите създатели…
Времето някак губеше смисъл. Шествието ни минаваше пред тях. Всички ние, които те мислеха, че са унищожили. Завърналите се отново. Раздиращите тъмнината на тяхната присъда.
И тогава настана светлина. Далече пред нас. Ние се поколебахме.
— Върви напред, човече!
Ние продължихме по посока на светлината. С приближаването си установихме, че това бе пристан, не по-различен от този, през който бяхме дошли. Само че… денят вече си отиваше, слънцето слизаше на запад зад крайбрежната скалиста ивица. Аз спрях.
— Давай, човече!
— Това ли е всичко, което трябваше да чуя? След цялото това време? След всичко, което бе извършено?
— Сбогом!
Видях се как отново потеглям надолу по рампата, във водата, към брега. Не се обърнах назад, докато не стигнах плажа. Когато го сторих, корабът го нямаше.
Усетих, че треперя на връщане към мястото, където продължаваше да стои Тъмния. Някъде по пътя изгубих останалите. Куик, явно заспал, лежеше на пясъка. Щом го приближих, той се протегна и се прозя.
— Хайде, оттук — рече Тъмния. — Луната изгря. Идва приливът.
Двамата с Куик го последвахме надолу по плажа, където се отдръпнахме назад. Той премести един камък и разрови мястото с копие. От открилото се скривалище извади провизии и стъкна огън от съчки.
— А сега какво?
— Яжте с мен и чакайте — рече той.
Така и сторихме. Слънцето бе залязло и звездите изгряха. Огънят ни пазеше от мразовития вятър. Тежката луна посребри водата.
През тази нощ чакахме дълго. Куик внезапно скочи и посочи към океана.
Луната, вече клоняща на запад, го превръщаше в необятен огън.
Подобно на мехурчета, сферите започнаха да изникват от морската глъб, да се издигат във въздуха и да се разтварят в нощта. Аз ги наблюдавах изумен и много бързо обърках броя им — изникваха, издигаха се, изчезваха и пак изникваха, издигаха се, изчезваха сякаш наниз перли, изгубени сред звездния рой.
— Те си отиват! — въздъхна Куик.
— Да — отвърна нашият спътник.
— Дали ще опитат същото някъде другаде? — попита Куик.
— Разбира се.
— Но ние победихме! Светът си е отново наш, нали?
— Така изглежда и оттук насетне няма кого да обвиняваме освен самите себе си.
Навярно сме гледали още час, докато небето се изчисти от издигащите се сфери. Нашият водач се усмихваше в светлината на огъня, когато изражението му ненадейно се промени и той стисна медальона, който носеше.
В същия миг скочи на крака.
— Какво има? — попита Куик.
— Изчезвайте оттук! Веднага! — изкрещя той и пролази до забитото си в пясъка копие.
Тогава и аз го чух — дълбоко бухане, което се стеле над вълните, набира височина и се превръща в писък, който изчезва някъде отвъд предела на човешкия слух. Бях поразен, неспособен да се помръдна поради внезапно обзелия ме страх. Неволно се пресегнах с ума си към парализиращото боботене, ала нищичко не открих.