— Бързо! Изчезвайте! — повторно извика той. — Не се бавете!
В този момент звукът се появи отново, вече доста по-близо. Нещо тъмно се издигна от водата и се насочи към нас през широката ивица на плажа. Куик ме изправи на крака и ме тласна към подножието на хълма. Политнах напред и се втурнах да бягам.
Нашият спътник също започна бавно да отстъпва. Когато хвърлих поглед през рамо, успях да различа ивици лунна светлина върху движеща се тъмна форма. Съществото бе дълго и гъвкаво, изглеждаше люспесто. Напуснахме плажа и започнахме да се катерим. Зад нас отново се разнесе страховит рев. То напредваше невероятно бързо и в миговете тишина, следващи предизвикателния зов, аз можех да чуя придвижването му по звъна на метал и камък. С една дума, усещах трептенето на земята.
Пълзяхме. Нашите древни потисници си бяха отишли, обричайки своя най-голям противник. Видях това в ума на тъмния човек.
Достигнахме мястото, където започваше тревата, преминаваща в нисък шубрак. Надявах се наклонът да забави нещо толкова грамадно като нашия преследвач. Неговият догонващ ни грохот обаче стана дори по-мощен. Земята вече наистина се разтресе. Когато погледнах отново, луната осветяваше една огромна рогата глава и неестествено извити крака, почти изкълчени встрани, разораващи земята и пренасящи го през всякакви препятствия. То се издигаше.
Тъмния се спусна встрани, за да го отдалечи от нас. То неотклонно го следваше като по пътя си поваляше дървета и местеше скали. Куик се обърна и тръгна по склона след него. Чух пукот от пистолет. Всеки изстрел отекваше като камбанен звън, тъй като патроните отскачаха от огромното туловище.
Тъмния се обърна да го посрещне, подпирайки копието си в склона. Звярът се втурна към него и аз чух стържещ звук. Цялата сцена застина за миг на лунната светлина като ужасна скулптурна композиция: звярът спрял, с полузабито копие нейде под главата му, а Тъмния, впрегнал мишци да го прободе.
Тогава главата се наведе и единият рог подхвана тъмния човек и го захвърли встрани. В този момент отново се разнесе трясък, защото Куик го бе улучил в тила с едър скален къс. Звярът се отпусна и повече не помръдна. Дали ударът на Куик го бе довършил или вече рухваше, никога нямаше да разберем.
Хвърлих се към тъмния човек. След няколко мига Куик ме настигна, силно задъхан. Беше още жив, но в безсъзнание. Хълбокът му бе облян в кръв.
— Мили Боже! — възкликна Куик и разкъса ризата си. Сгъна я и притисна с нея раната. — Не виждам надежда! Никъде наблизо няма болница…
— Оставете го! Вървете! Връщайте се на самолета и никога не споменавайте за това! — долетя познат глас, който не можах да разпозная в началото.
Обърнах се и забелязах изкачващата се по склона Лидия.
— Твоята мисия е изпълнена — рече тя. — Отведи момчето вкъщи, Куик.
— Лидия — отвърна той, — не можем просто да си тръгнем.
— Няма какво повече да правите тук. Оставете го на мен. Вървете!
Пресегнах се с ума си — в тъмния човек тлееше искрица живот.
— Но…
— Незабавно!
Тя посочи склона и нещо в жеста й ни накара да поемем по пътя.
— Хайде, хлапе — рече Куик. — Не казвай нищо повече.
Тръгнах до него. Беше прав да не говорим.
Не бих могъл да продумам дори и да имаше какво да кажа. Вървяхме бавно. Исках да погледна назад, но за това също нямах сили.
След време, когато се бяхме качили нависоко и се промъквахме през гъсталака под свода от дървета, долових нещо като пеене, идещо много отдалече. Не можех да чуя всичко, нито да разбера думите, затова се опитах да слушам с ума си.
… Дървета и планини, потоци и равнини, как е възможно това? Предайте се, скрийте се, преливайте, плачете…
Аз… аз залитнах. За миг ми се стори, че лежа там в кърви, с глава в скута й. После песента се загуби някъде сред дърветата.
А ние забързахме напред сред бледнеещите останки на нощта.