Докато си пощипваше аспарагусова папрат, до нея достигна слаба въпросителна мисъл:
— Добре ли е? — Тя долови присъствието на Дик, усети местността, през която минаваше — суха, скалиста, разположена на отсрещния хълм. Вървеше покрай малкото северно поточе.
— Не знам — отвърна тя. — Той е все още вътре при него.
— Ох.
Тя усети как забавя крачка, долови полъх от чувствата му и добави:
— Няма да продължи прекалено дълго.
— Не смятам така.
Няколко минути по-късно, Вики чу затварянето на врата във вътрешността на къщата.
— Бързо — напрегна се тя.
— Какво има?
— Аз… мисля, че е приключил.
— Добре — чувство за близост до къщата.
Вики мина през градинската врата и я затвори след себе си. Разходи се около южната стена. Само невени. Сякаш никога не се нуждаеха от особени грижи. Все пак ги огледа с опитно око.
— Мисис Гайз? — разнесе се откъм къщата гласът на доктор Уинчъл.
Тя се спря вглеждайки се в цветята. Още миг и…
— Мисис Гайз… о!
От двора се разнесоха гласове. Разговор. Дик се е прибрал. Тя въздъхна и тръгна към тях.
С влизането погледна към съпруга си и лекаря, които тъкмо бяха седнали на столове край здравеца. Доктор Уинчъл беше млад, едър мъж, в цветущ вид, свръхпълен. Сламенорусата му коса вече оредяваше и той неколкократно прокара пръсти през нея, докато говореха.
— Мисис Гайз — рече с кимване и направи жест на изправяне при нейното приближаване.
Тя седна на пейката срещу тях и той пак се отпусна на мястото си.
— Тъкмо казвах на вашия съпруг, че просто е твърде рано, за да се осмеля да прогнозирам, но…
— Нека чуем най-напред лошото — прекъсна го Дик.
Уинчъл кимна и погледна към Вики. Тя склони леко глава, без да го изпуска от поглед.
— Добре — рече той, отклонявайки възможността да изключат чисто словесното общуване. — Ситуацията не е от най-окуражаващите, но вие не бива да забравяте, че той е още дете — едно много приспособимо създание — а и фактът на преместването ви на едно тъй отдалечено място…
— Трайно ли е увреден? — попита Ричард.
— Аз… не е възможно да ви дам отговор на този етап. Вие сте тук от съвсем скоро и…
— След колко време можете да кажете със сигурност?
— Отново не мога да ви отговоря…
— Има ли нещо, на което можете да ми отговорите?
— Ричард — намеси се Вики, — моля те…
— Няма нищо — рече Уинчъл. — Да, в действителност мога да ви кажа повече за причината, която е породила това.
— Давайте!
— Когато видях Денис за пръв път, вие живеехте на повече от двайсет мили от най-близкия град — едно прилично безопасно разстояние според възприетия цифров обхват за телепатичните феномени. На подобно разстояние едно дете с телепатични способности би трябвало да бъде достатъчно отдалечено от градската мисловна бомбардировка, за да остане незасегнато. Денис обаче показваше всички признаци на реакция на ранно възприятие и се оттегли в кататония. Никой от вас двамата не е бил подложен на тревоги от такъв вид, че да предизвикат това. В същото време се предполагаше, че някаква местна аномалия е породила приема или пък някое съседно жилище е подслонявало предавател на мисли, изключително пагубен за детето. Така че ние препоръчахме да се преместите на още по-отдалечено място, за да видим дали състоянието ще се проясни от само себе си.
Ричард Гайз кимна.
— Шест пъти се местим. По същите тъй наречени причини. Детето е на тринадесет години. Не говори, не ходи. Сестрата все още му сменя пелените и го къпе. Всички казват, че установената традиция е най-лошото и аз все още съм склонен да се съглася. Ние обаче пак се преместихме и въпреки това нищо не се е променило.
— Да — съгласи се Уинчъл, — всъщност състоянието му не се е променило. Той все още страда от последиците на началната травма.
— Тогава не е имало никаква полза от преместването — въздъхна Ричард.
— Не съм казал това. Самото преместване не би могло да промени това, което вече се е случило. Целта му бе да се избегне по-нататъшното излагане на неблагоприятни стимули и да се даде възможност на естествените възстановителни сили на детето да спомогнат за възвръщането му в известно равновесие. Явно е твърде рано да видим доказателство за подобно възстановяване…
— Или твърде късно — прекъсна го Ричард.
— … но преместването е било определено добър съвет — продължи Уинчъл. — Наистина изследването на няколко хиляди известни телепати е допринесло за извеждането на определени нормативи, но не бива да ги приемаме като библия — не и като чисто нова мутация в човешките гени. Още е твърде рано. Тепърва предстои да бъдат правени толкова много проучвания.