Толкова е красива — мислех си — сякаш цял отдел гримьори бяха нанасяли прах, за да подчертаят скулите на лицето й. Но нея не я интересуваше. И без това щеше да вземе душ.
— Знам, че ме изпрати в града да купя хляб — започнах аз, — както и мляко, салата и домати, ако доматите са хубави, но знаеш ли какво купих вместо това?
Тя седна на стола, преди да може да каже нещо.
— О, не, Ричард. Нали няма да ми кажеш, че си купил… вълшебни бобени зърна?
— Купих подарък за моята любима! — заявих аз.
— Моля те, Ричард! Какво си купил? Та тук няма никакво място! Може ли да се върне?
— Мога да го върна, ако не го искаш, но няма как да не го харесаш. Направо ще останеш очарована. Предричам: Твоето съзнание и тази машинка…
— Нима си купил машина? От зеленчуковия магазин? Колко е голяма?
— Ами, би могло да бъде от зеленчуковия магазин. Това е Ябълка.
— Ричард, много мило, че си се сетил, но нима мислиш, че имам нужда от ябълка точно в този момент?
— Докато вземеш един душ, ук, ще излезеш и ще видиш едно чудо насред караваната, обещавам ти.
— И без това имаме толкова много работа, а е и тясно… Голямо ли е?
Аз не казах нито дума повече и най-сетне тя се разсмя и отиде да се изкъпе.
Донесох кутиите в тясното коридорче, свалих пишещата машина от лавицата, превърната в бюро, наредих книгите на пода и извадих компютъра от опаковката, за да го сложа на мястото на машината. Пренесох тостера и миксера в шкафа, за да освободя място за принтера на кухненската полица. Само след минути бяха качени две програми и екранът светна.
Едната програма бе за текстообработка и аз включих компютъра и започнах да работя на нея. Устройството забръмча леко и една минута издаваше едва доловими звуци като въздишки, след което замлъкна. Написах едно съобщение и го изведох зад пределите на екрана, тъй че на екрана остана само малко мигащо квадратче светлина.
Тя излезе от банята свежа и чиста, завързала косата си на тюрбан, за да съхне.
— Ричи, нямам търпение вече! Къде е? Аз вдигнах от компютъра кърпата за чинии, с която го бях покрил.
— Ето го!
— Ричард! — възкликна тя. — Какво е това?
— Това е твоят персонален… КОМПЮТЪР! Тя погледна към мен онемяла.
— Седни тук — подканих я аз — и натисни клавиша, отбелязан с „Control“, и едновременно с него натисни буква „В“. Това се нарича „Control-В“,
— Така ли? — попита тя.
Светлото квадратче изчезна и на негово място на екрана се появиха думите:
ДОБЪР ДЕН, ЛЕСЛИ! АЗ СЪМ ТВОЯТ НОВ КОМПЮТЪР. РАДВАМ СЕ, ЧЕ ИМАМ ВЪЗМОЖНОСТ ДА СЕ ЗАПОЗНАЯ С ТЕБ И ДА ТИ СЛУЖА. МИСЛЯ, ЧЕ ЩЕ МЕ ОБИКНЕШ. ТВОЯТ НОВ APPLE МОЖЕ БИ ЩЕ НАПИШЕШ НЕЩО СЛЕД ТЕЗИ ДУМИ?
— Не е ли истинска прелест? — възкликна тя. Опита се да напише изречението: ДОШЛО Е ВРЕМЕ ВСИЧКИ ДОБРИ ХОРА ДА ЗАПАЧНАТ…
— Сбърках.
— Премести курсура вдясно от сбърканата буква, след което натисни лявата стрелка.
Тя последва указанията ми и сбърканата буква изчезна.
— Има ли инструкции за ползването му?
— Той сам ти ги дава. Натисни два пъти Еsсаре, след което няколко пъти „М“, а след това следвай инструкциите на екрана…
Това бяха последните думи, които си размених с Лесли през следващите десет часа. Тя седеше пред екрана като в транс и изучаваше системата. След това въведе файлове с информация, която трябваше да се помни: проектите за постройката, списък с идеи; опита и кореспонденция.
Компютърът не използва хартия чак до онзи етап, когато писането е приключило и е готово за печат. Нямаше защо да умират дървета, за да се превръщат в хартия, която да се изхвърля в кошчето за боклук поради печатни грешки.
— Уки — обърна се към мене тя след полунощ, — моля те да ме извиниш, наистина не бях права.
— Няма защо — отвърнах. — В какво не си била права?
— Помислих си, че постъпваш глупаво, че само това ни липсваше — някаква си огромна електрическа играчка за забавление, която заема цялата каравана, та за нас да не остава място, а ние да останем под дъжда. Не ти го казах, защото това беше твоят скъп подарък. Но наистина не бях права! Този компютър е толкова… — тя вдигна поглед към мен, търсейки точната дума, — … организиран! Той може да промени целия ни живот!
Тя бе толкова очарована от компютъра, че през следващите дни на мене.ми се наложи съвсем любезно да я моля неведнъж да ми даде възможност и аз да поработя по няколко минути на клавиатурата. И аз исках да се уча.
— Бедничкият ми — казваше тя с отсъстващ вид, докато печаташе нещо. — Естествено е да искаш да се учиш. Само още няколко минутки…
Минутите се превръщаха в часове, часовете в дни. Отказах се да я прекъсвам. Скоро отидох за втори път в магазина на Apple й се върнах с още един компютър. За него тя разчисти една чертожна маса в свободния ъгъл на караваната, при което той се превърна в най-заетия ъгъл.