Компютрите наистина бяха много увлекателни, но това не беше всичко. Те бяха нашите компаси сред гора от идеи, планове и стратегии, които заслужаваха внимание. На всичко отгоре можеха да оформят финансови отчети, преди данъчните власти да мигнат с око; с едно натискане на копчето на клавиатурата можехме да ги заровим във финансови отчети.
По времето, когато малката ни къщичка бе построена, ние вече бяхме специалисти в общуването със своите малки, умни машинки. Приспособихме ги за нашите персонални нужди, инсталирахме нужните програми и допълнителна оперативна памет, включихме ги по електронен път в гигантски компютри на далечно разстояние.
Седмица след като се преместихме на върха на хълма, компютрите вече работеха по шест часа на ден, разположени един до друг на бюрото, в ъгъла на спалнята, която превърнахме в офис.
Речникът ни също се измени.
— Нещо при мен блокира, уки! — и тя ми показа редовете, които приличаха на замръзнали мравки. — Случвало ли ти се е нещо подобно?
Аз съчувствено кимнах.
— Да. Проблемът е или в диска или в директорията — казах аз. — Натисни Control-reset, ако можеш да рестартираш, или рибутвай на моя диск. Ако работи с моя диск, проблемът не е в клавиатурата, а в твоя диск. Може би драйверът ти е започнал да бави и е заел много пространство на диска. Надявам се да не е така, но можем да го оправим.
— Сигурно не е от диска, защото щеше да се покаже сигнал за грешка — каза тя намръщено. — Непрестанно трябва да внимавам за грешки, които могат да ми унищожат цялата програма и дори компютъра. Не трябва например да натискам.
Отвън до нас достигна ужасно свистене на гуми, които се влачат по каменната настилка. Въпреки нашето изрично предупреждение: „Минаването строго забранено!“, нагоре по хълма се качваше автомобил.
От него излезе жена, която държеше в ръце купища хартия. Беше се осмелила да наруши така скъпото ни уединение.
Скочих от компютъра и се озовах пред вратата, преди тя да направи и пет крачки.
— Добро утро — поздрави тя вежливо с приятен британски акцент. — Надявам се, че не ви безпокоя…
— Всъщност да — сопнах се аз. — Не видяхте ли табелите! Табелите, на които пише „МИНАВАНЕТО ЗАБРАНЕНО“?
Тя се вцепени като сърна, изправена пред дулото на пушка.
— Исках само да ви предупредя — канят се да изсекат дърветата, а те никога няма да пораснат отново! И тя се спусна към колата си, сякаш да се спаси. Лесли изскочи от къщата, за да я задържи.
— Кои са… тези „те“? — възкликна тя. — Кой се кани да изсече дърветата?
— Правителството — отвърна дамата и нервно поглеждаше към мене през рамото на Лесли. — Комитетът по поземлено стопанство. Това е незаконно действие, но ако няма кой да ги спре, ще си го извършат.
— Заповядайте, влезте — покани я Лесли, като кимна безмълвно към мен: „Свои хора!“ Сякаш бях домашното куче пазач. — Елате да поговорим по този въпрос.
Ето как стана така, че аз навирих гребен и се заех с обществена дейност — нещо, на което се бях съпротивлявал още от мига, когато бях проходил.
Денис Финдлейсън ни остави с папка документи и облак прах, който се издигна зад колата й, както и с мрачна потиснатост. Нямах ли си достатъчно проблеми с правителството, та сега да искат и да унищожат гората наоколо.
Наредих възглавници на леглото край себе си и зачетох първите страници на материалите, свързани с договореностите за продажба на дървен материал.
— Струва ми се, че е взето решение на твърде високо ниво, уки. Май сме избрали неподходящо място да си построим къща. Какво ще кажеш да я продадем и да се преместим по на север — в Айдахо например или Монтана?
— Не бяха ли в Айдахо откритите рудници? — попита тя, без да вдига очи от документа в ръката си. — А в Монтана — онези, урановите мини и заразените от радиацията диви цветя?
— Май се опитваш да намекнеш нещо — казах аз. — Хайде да извадим картите на масата и всеки от нас да си каже какво мисли.
Тя остави страниците с ксерокса на правителствения документ.
— Предлагам да не бягаме, ако това абсолютно не се налага, докато не установим какво точно става. Никога ли не ти е хрумвало, че трябва да се бориш срещу несправедливостта?
— Никога! И ти много добре го знаеш. Аз не вярвам в несправедливостта. Ние сами предизвикваме всяко събитие, всяко едно… Не си ли съгласна?
— Може би — каза тя. — Защо тогава ти си предизвикал това събитие — правителството да изсече гората наоколо, веднага щом ти си направиш къща тук? Може би за да имаш от какво да бягаш? Или нещо, което да научиш?