Постоянната целодневна борба с комисията трая двайсет месеца.
Продадох всичките си самолети. За първи път през зрелия ми живот минаваха седмици и месеци, без да направя нито полет, без поне веднъж да се издигна над земята. Вместо да гледам надолу от красивите свободни самолети, аз гледах на тях отдолу нагоре, спомняйки си колко много означаваше за мен да летя. Значи това било да живееш на земята — мислех си. Уф!
И ето че настъпи денят, беше сряда, когато в отговор на категоричната убеденост на Лесли и за мое пълно изумление правителството се отказа от изсичането на гората.
— Продажбата на дървесен материал в този случай е свързана с толкова сериозни нарушения на юридическите основи на комитета, че не може да бъде допусната по законен ред — заяви представителя на председателството на комитета, щат Орегона, пред пресата. — За да бъдем в съгласие със собствените си законови уредби, нямаме друг избор, освен да се откажем от тази продажба на дървесен материал и да анулираме всички договори.
Местният председател на комитета не беше премазан под дървесните трупи. Той, както и неговият най-близък помощник, бяха преместени от нашия щат, за да си потърсят друго място в бюрократичната машина.
Нашата победа бе ознаменувана с две изречения.
— Никога не забравяй това — каза Лесли, чийто компютър почиваше за първи път, откакто започна битката. — „Човек не може да се бори с държавата“ е само правителствена пропаганда. Ако хората решат да се преборят с управниците — шепа хора срещу нещо огромно, което обаче е несправедливо, не съществува нищо — нищо! — което би могло да им попречи да успеят.
След това тя легна и спа три дни.
По време на битката с комитета часовникът на данъчната служба удари нечуто полунощ. Данъчната служба бе протакала почти четири години, без да вземе решение. Цяла година измина, откакто аз се спрях на варианта да разреша проблема си с дълга от един милион долара чрез обявяване на банкрут.
В разгара на битката с комитета нямах нито един свободен миг, за да разгледам възможността за банкрут. Когато битката свърши, едва ли ни оставаше друга възможност.
— Няма да е никак приятно, малка ук — казах аз, докато мъжествено се посветих на четвъртия опит да изпека лимонов пирог, както го правеше моята майка. — Ще изгубим всичко и ще се наложи да започнем от нулата.
Тя слагаше масата за вечеря.
— Не е съвсем така — каза тя. — Според закона при обявяване на банкрут имаш право да запазиш „инструментите, необходими за работата ти“. Освен това запазваш и минимум средства, тъй че да не умреш от глад прекалено бързо.
— Наистина ли? Запазваш ли къщата си?
Аз разточих тестото на тънък слой и го разстлах в тавата, призовавайки феята на хрупкавата коричка на помощ.
— Не, къщата не. Дори и караваната не можеш да запазиш.
— Ще трябва да живеем сред дърветата.
— Положението не е чак толкова лошо. Не забравяй, че Мери Кинозвездата има своите спестявания; а тя няма да се разори. Но как ли ще се чувстваш ти — ще се наложи да изгубиш правата над книгите си! Как ще се чувстваш, ако някой купи правата, без да се интересува как ще издава книгите ти. Ако някой започне да прави филми, които са пълен боклук, от твоите прекрасни книги?
Аз пъхнах тавата в печката.
— Няма да умра.
— Не ми отговори на въпроса — каза тя. — Но можеш и нищо да не ми казваш. Каквото и да кажеш, знам как ще се чувстваш. Ще се наложи да живеем много пестеливо и да пестим всеки цент. Надявам се, че ще успеем да купим правата отново.
Загубата на авторските права на книгата ми измъчваше и двама ни. Това беше все едно да Продадем децата си на търг на онзи, който ще плати най-висока цена. Но така или иначе щях да ги изгубя и търгът щеше да се състои, ако обявя банкрут.
— Ако обявя банкрут, държавата ще получи 30 или 40 цента от всеки долар, който й дължа, при положение че в противен случай би могла да получи цялата сума. Комитетът по поземлено стопанство, който се опитваше да извърши незаконна разпродажба на дървен материал, се провали и това също костваше на държавата цяло състояние. Щом с нас става така, уки, при положение че сме такава малка част от тази огромна машина, представяш ли си колко милиони се пилеят за всичко останало? Как е възможно държавата да бъде толкова просперираща, когато непрестанно губи толкова много?