— И аз съм си задавала същия въпрос — отвърна тя. — Дълго съм мислила за това и най-накрая стигнах до единствения възможен отговор.
— И какъв е той?
— Практика — отвърна тя. — С неуморна, непрестанна практика.
Отидохме със самолет до Лос Анджелис и осъществихме някои срещи с адвокати и счетоводители в последен опит да постигнем някакво споразумение.
— Много съжалявам — каза Джон Маркарт, — не можем да влезем във връзка с техния компютър. Не можем да се доберем до никого, нито по телефона, нито с писма. Компютърът изпраща формално съобщение. Наскоро забелязахме, че случаят е предаден в ръцете на нов агент. Някаква си госпожица фаумпайър. Тя е дванайсетата подред. Мога да се обзаложа, че тя също ще поиска отчет за финансовото ви състояние.
То е ясно, помислих си. Искат да ме принудят да обявя банкрут. И все пак сигурен съм, че няма такова нещо като несправедливост. Аз зная, че животът ни е даден, за да се учим и да му се радваме. Сами си измисляме проблемите, за да изпитаме собствените си сили чрез тях… Ако нямах тези проблеми, щях да имам други, не по-малко тежки. Никой не преминава в по-горен клас на училището, без да си вземе изпитите. Често обаче може да се намери неочакван отговор на трудните въпроси. А понякога се случва някакъв екстремен отговор да бъде единственият правилен избор.
Един от консултантите се намръщи.
— Аз бях на работа в данъчната служба във Вашингтон, когато се прокарваше законът за освобождаване от федерални данъчни дългове при обявяване на банкрут и той беше гласуван от Конгреса — каза той. — Данъчната служба не понасяше този законопроект, и когато той се утвърди, ние си дадохме дума, че ако някой се опита да го използва, ще го накараме горчиво да съжалява за това!
— Но след като това е закон — обърна се към него Лесли, — как може да се попречи на хората да го използват?…
Той поклати глава.
— Искам само да ви предупредя да го имате предвид. Независимо дали е закон или не, данъчните служби няма да ви оставят на мира. Ще ви тормозят при всеки възможен случай.
— Но те самите ме принуждават да обявя банкрут — казах аз, — за да не може никой от тях да носи отговорност!
— Напълно възможно.
Обърнах поглед към Лесли, към умореното й лице.
— По дяволите да вървят тези данъчни власти — казах аз. Тя кимна.
— Четири изгубени години са достатъчни. Време е да си върнем живота.
Предадохме на адвоката, който се занимаваше с делото по обявяване в банкрут, списък с всичко, което притежавах: къща, кола и каравана, банкови сметки, компютър, дрехи и авторските права на всяка книга, която бях написал. Щях да загубя всичко това.
Адвокатът прочете списъка мълчаливо, след което каза:
— Съдът не се интересува колко чорапи има той, Лесли.
— В моята книга за обявяване в банкрут се казва да се изброи всичко — отвърна тя.
— Едва ли са имали предвид списъка на чорапите — каза той.
Натикани в преддверието на ада от маститите циклопи на данъчните служби, от една страна, и пред размаханата секира на Комитета по земите, от друга, ние трябваше да се борим ту с едно чудовище, ту с друго или и с двете едновременно — в продължение на четири години непрекъснато.
Нямаше разкази, нямаше книги, нямаше сценарии, нямаше филми, нямаше телевизия, нямаше игра, нямаше продукции — нищо от живота, който бяхме водили, преди битката с държавата да заеме цялото ни време.
И през всичко това, по време на най-стресиращия и труден период, който бе преживявал всеки от нас, най-странното бе… че ние ставахме все по-щастливи един с друг.
След като издържахме на изпитанието в караваната, ние живяхме много приятно заедно в малката къщичка, която си бяхме построили на хълма. Не се бяхме разделяли нито веднъж за повече време, отколкото бе нужно, за да отидем до града за продукти.
Аз знаех, че тя знае, но се случваше все по-често да й казвам, че я обичам. Вървяхме прегърнати като влюбени по улиците на града, ръка за ръка в гората. Как бих могъл да допусна преди години, че ще се чувствам нещастен да вървя редом с нея, без да я докосвам?
Изглежда, нашият брак се развиваше противоположно на очакванията — вместо да ставаме по-хладни и отчуждени, ние си ставахме все по-близки и все по-сърдечни.
— Ти ми обеща досада — цупеше се тя от време на време.
— Ами къде е загубата на уважение? — изявявах претенции аз.
— Скоро ще настъпи скуката — обещавахме си един на друг. Някогашните ни сериозни страхове се бяха превърнали в шеги, които предизвикваха безгрижен смях.