Ден след ден ние все повече се опознавахме и удивлението и радостта ни един от друг нарастваше все повече.
Бяхме всъщност неофициално женени още от времето, когато започна нашият експеримент да живеем само двамата преди четири години, когато рискувахме да приемем, че сме сродни души.
Официално обаче бяхме неженени. Не — бива да сключвате брак, докато не уредите проблема с данъчната служба, бе ни предупредил Маркарт. Брак в никакъв случай. Лесли да стои настрана, защото и тя ще затъне под тези подвижни пясъци.
Банкрутът бе обявен, делото с данъчните служби — приключено, и ние бяхме свободни най-сетне да се оженим юридически.
Намерих в телефонния указател една служба по бракосъчетанията, между думите Брави и Бръснарство и събитието зае мястото си в списъка на нещата, които трябва да извършим следващата събота в Лос Анджелис:
9,00: Събиране на багажа и проверка на всичко.
10,00: Магазин — слънчеви очила, бележници, моливи. —
10,30: Сватбена церемония.
В една схлупена стаичка трябваше да отговорим на въпросите, които ни задаваше служителката по церемонията. Когато тя чу името на Лесли, вдигна поглед и присви очи.
— Лесли Париш. Името ми е познато. Известна ли сте?
— Не — отвърна Лесли.
Госпожата отново присви очи, сви рамене и написа името във формуляра.
На валяка на ръчната й пишеща машина бе залепен надпис: Християните не са съвършени, а простени. С кабърче на стената бе сложен друг надпис: ТУК СЕ ПУШИ. Канцеларията вонеше на цигари, навсякъде по бюрото и пода имаше разпиляна пепел.
Погледнах към Лесли, после вдигнах очи към тавана и въздъхнах. Никъде в телефонния указател нямаше предупреждение, че мястото ще бъде толкова потискащо — казах й безмълвно аз.
— Имаме прости брачни свидетелства — каза служителката — по три долара. Има и по-специални със златни букви от по шест долара. А също и луксозни със златни букви и лъскаво покритие от по дванайсет долара. От кои желаете?
Образци от всеки вид бяха прикрепени с карфица върху талашитена дъска за обяви.
Двамата с Лесли се спогледахме и вместо да се превием от смях, кимнахме най-сериозно. Нали предприемахме толкова важна юридическа стъпка?
И двамата едновременно казахме думата: ОБИКНОВЕНИ.
— Обикновените са добри — казах аз.
На жената й беше напълно безразлично. Тя сложи скромния сертификат на машината, започна да натиска клавишите, подписа го и извика свидетели от другия край на залата, след което се обърна към нас. — „А сега подпишете се тук…“
Ние подписахме.
— Снимките ще струват петнайсет долара…
— Това можем да прескочим — казах аз. — Няма нужда от снимки.
— Църковната такса е петнайсет долара…
— Предпочитаме да няма церемония. Никаква,
— Никаква церемония ли? — тя ни изгледа въпросително, но тъй като ние нищо не отговорихме, само сви рамене.
— Е, добре. Обявявам ви за мъж и жена. Тя полугласно добавяше още суми.
— Такса за свидетелите… Административна такса… Регистрационна такса… Общо трийсет и осем долара, господин Бах. Заповядайте плик за дарение, ако искате да направите.
Лесли извади парите от портмонето си, 38 долара и 5 долара за плика. Подаде ми ги и аз ги предоставих на служителката. След като бяхме сложили подписите си, с брачното свидетелство в ръка, двамата с моята жена излязохме оттам колкото се може по-бързо.
Докато пътувахме сред градския транспорт, си разменихме брачните халки и отворихме прозорците, за да се изветри миризмата на дим от дрехите ни. Имаше смях през първата минута и половина от живота ни на официално женени хора.
Нейните първи думи като моя законна съпруга бяха:
— Ти явно умееш да завъртиш главата на едно момиче!
— Да погледнем на нещата така, госпожо Париш-Бах — казах аз. — Всичко беше толкова паметно, нали? Не смяташ ли; че никога няма да забравим деня на нашата сватба?
— За съжаление не — разсмя се тя. — О Ричард, ти си най-романтичният…
— За четирийсет и три долара не можеш да си купиш романтика, сърненцето ми. Романтика се купува с лукс — с онова лъскаво свидетелство, за което трябва да платиш допълнителна сума. А ти знаеш, че ни се налага да пестим всеки цент.
Хвърлих за секунди поглед към нея, докато карах.
— Чувстваш ли някаква промяна сега? Чувстваш ли се по-женена отпреди?
— Не. Ами ти?
— Мъничко. Има нещо различно. Това, което сторихме преди минута, в онази димна канцелария, то е истинското за обществото. Онова, което досега имаше между нас, нашите общи радости и сълзи, то няма значение за тях. Подписът е, който има значение. Започвам да си мисля, че имаме една сфера по-малко, в която държавата не може да ни се меси. И знаеш ли какво? Колкото повече неща узнавам, у к, толкова по-неприятна ми става държавата, А може би се отнася само за нашата държава.