— Стани част от тълпата, скъпи. Навремето се просълзявах, когато виждах националния флаг. Толкова много обичах тази страна. Какво щастие е, че живея тук, мислех си. Трябва да бъда благодарна, да направя нещо — да работя за изборите, да участвам в демократичните процеси! Научих много и постепенно започнах да разбирам, че нещата не стоят така, както са ни ги представяли в училище: американците невинаги са на страната на доброто; правителството невинаги работи в името на свободата и справедливостта! Тъкмо започваше войната във Виетнам и колкото повече неща разбирах, толкова повече не можех да повярвам… Съединените щати пречат на провеждането на избори в нечия чужда страна, защото знаят, че няма да се получат такива резултати, каквито те желаят. Америка подкрепя марионетъчен диктатор. Американският президент публично заявява, че не сме отишли да търсим справедливост във Виетнам, защото искаме да сложим ръка на тяхното олово и волфрам! Мое право е да протестирам, каза тя — и се включих в похода за мир, който беше съвсем легална, мирна демонстрация. Не бяхме нито екстремисти, нито терористи, които хвърлят бомби. Бяхме обикновени честни хора от Лос Анджелис: адвокати, лекари, родители, учители, бизнесмени. Полицията ни подгони като бесни кучета. Пребиха ни до кръв с палки. С очите си ги видях да бият майки, които държат бебета. Видях ги как изхвърлиха един мъж от инвалидната му количка с палките си. Цялата улица беше залята с кръв! И това бил градът на века, Лос Анджелис! Не можех да повярвам, че такова нещо се е случило. Ние, американците, да бъдем нападнати от собствената си полиция. Спуснах се да бягам, когато започнаха да ме удрят и след това нищо не помня. Приятели са ме завели у дома.
Добре, че не съм бил там — помислих си аз. Онова мое яростно Аз, което толкова внимателно държах под страх, щеше направо да ослепее от гняв.
— По-рано, когато видех във вестника снимка на човек, бит от полицията, мислех си, че сигурно е направил нещо ужасно, за да го заслужи — продължаваше тя. — В онази вечер разбрах, че — дори и тук, единственото ужасно нещо, което е необходимо да сториш, е да изразиш несъгласие с правителството. Те желаеха тази война, а ние не, затова и ни пребиха до смърт.
Бях напрегнат и треперех. Чувствах го по ръцете си на кормилото.
— Та вие сте били огромна заплаха за тях — казах аз, — хиляди спазващи законите граждани, които заявяват „Не на войната“…
— Войната. Харчат се толкова много пари за убийство и унищожение! Оправдаваме това положение, като го наричаме Самозащита, като внушаваме страх и омраза към другите народи, към страните, които не ни харесват. Ако издигнат правителство, което не одобряваме, и ако са слаби, способни сме да ги премажем. Ние имаме право на самоопределение, но не и те. Какъв пример сме ние? Колко пари изразходваме за помощ и разбиране спрямо другите народи, колко пари изразходваме за Мир?
— Може би половината на това, което изразходваме за война! — казах аз.
— Ех, да беше така! Пречи ни нашия лицемерен манталитет, според който държавата се поставя наравно с Бога. Това е пречката за мира в света. То настройва народите един срещу друг. Държавата и Бог, както и Редът и Законът, са онези палки, които се изсипаха върху нас, в града на XX век. Тогава си помислих, ако мога да ида в някоя друга страна, ще го направя — продължи да разказва тя. — Но колкото и да е тиранична, какъвто и страх да всява, тази е най-добрата страна, която познавам, и аз реших да остана и да съдействам за нейното развитие.
И продължаваш да я обичаш, искаше ми се да й кажа.
— Знаеш ли какво най-много ми липсва? — попита тя.
— Какво?
— Да мога да погледна знамето и да изпитам гордост.
Тя се размърда на седалката до мен с намерението да смени темата.
— След като обсъдихме темата за правителството и държавата, за какво друго бихте искали да поговорите, господин Бах, в деня на собствената си сватба?
— За каквото и да било — казах аз. — Просто искам да съм с теб.
Част от мене обаче никога нямаше да забрави това. Те бяха налагали с палки тази прелестна жена, когато тя е бягала.
Законният брак беше следващата голяма крачка, която ме отделяше от онзи човек, който бях. Онзи Ричард, който мразеше обвързаността, сега беше обвързан пред закона. Той, който бе презирал брачните вериги, сега беше обвързан в законен брак.
Опитвах се да отнеса всички тези етикети към себе си, етикети, които преди четири години щяха да ми прилягат като яка от шипове и пепел по главата. Ти вече си СЪПРУГ, Ричард. Вече си ЖЕНЕН ЧОВЕК. Ще прекараш остатъка от живота си само с една жена, тази, която е до теб. Не можеш вече да си живееш живота така, както намериш за добре. Свършено е с твоята независимост. Отказа се завинаги от свободата си. Ти си ЖЕНЕН