— Никога не съм чувала. Имаме три екземпляра от „Как да направим милиони от търговия с недвижимо имущество“…
Пак ударих на камък.
— Ще седна тук да помисля малко. Направо не мога да повярвам. Не може да няма такава книга.
Тя погледна спалния ми чувал, който точно в този момент изглеждаше доста мръсен и покрит с петна, после отново обърна очи към мен.
— Ако нямате нищо против — тихо каза тя, — не бихте ли оставили прането си на пода? Наскоро поставяхме нова тапицерия навсякъде…
— Да, госпожо.
Не можеше по целите тези лавици, отрупани с книги, да няма поне една за онова, което се очаква от мене в момента. Единствената сентенция, която веднага ми идваше наум, без да съм направил справка в книга, беше, че глупаците и парите много скоро се разделят.
Аз нямах равен на себе си, когато трябваше да приземя биплана си „Стрелата“ на малка окосена ливадка. Но тъкмо в този момент в библиотеката „Гладис Хътчинсън“ си мислех, че когато става дума за това да се справиш с богатството си, нямах равен на себе си по не-кадърност. Никога не съм успявал да се справя с каквито и да било документи и бях сигурен, че няма да мога да се справя и с парите.
Така да е, казах си аз. Познавам се добре и знам със сигурност, че не ще мога да променя недостатъците си, нито достойнствата си. Едва ли нещо толкова незначително като някаква си банкова сметка ще може дотолкова да ме промени, че да престана да бъда онзи нехаен летец, който винаги съм бил и съм искал да бъда.
След още десет минути ровене из каталога най-сет-не стигнах до заглавието „Добрият късмет“ и дори „Лошият късмет“. Накрая се отказах. Направо не беше за вярване! Нямаше я книгата, която търсех!
Обхванат от всякакви съмнения, излязох навън на слънце, чувствайки как фотоните и бета-частиците и космическите лъчи се роят и рикошират със скоростта на светлината, като безмълвно преминават през утрото и през мене.
Почти бях стигнал до онази част на града, където се намираше кафенето, когато се сетих, че спалния ми чувал отново го няма. Въздъхнах дълбоко и поех обратно към библиотеката. Станало бе още по-топло и аз едва се довлякох, за да си взема чувала от пода пред каталога.
— Извинете-обърнах се към библиотекарката.
— Много се надявах, че не сте го забравили — каза тя с такова облекчение, сякаш през цялото време се беше бояла да не й се наложи да носи спалното ми бельо в бюро „Изгубени вещи“.
— Много ви моля да ме извините — повторих аз.
При толкова много книги — все още да има такива, които не са написани. Като съблазнителни сливи, останали по върха на дървото. Малко е трудничко да се покатериш по някоя разклатена стълба, да се промушиш през клоните, за да стигнеш до тях, но за сметка на това — колко е вкусно.
Ами телевизията, дали пък тя не предлага подобни наслади? А може би опитът да се направи книгата ми публично достояние само ще засили фобията ми от публичност? И как ще мога да избягам тогава, когато го няма моя биплан да се издигна над дърветата и да отлетя?
Тръгнах към летището, където всеки пилот се чувства като у дома си, в който и непознат град да попадне. Установих къде се намира по дирите, оставяни в небето от самолетите, които се снишаваха, за да се приземят. Летището не се оказа далеч. Можеше да се стигне пеша до него.
Парите са едно, но тълпите от хора, това да те разпознават, когато искаш да останеш насаме — това е нещо съвсем друго. Но не означава ли то висока чест, не означава ли слава? Може да е и малко приятно, но ако не успееш да се отървеш? Какво ще стане, ако след тези телевизионни интервюта, където и да ходиш, някой все ти казва: „О, аз ви познавам! Вие бяхте авторът на онази там книга!“
Хора префучаваха покрай мен с колите си, други се разхождаха малко преди обяд, но никой не ме и поглеждаше. Все едно че бях невидим. Никой не ме познаваше. Знаеха само, че съм някой, който е тръгнал към летището, понесъл добре привързания си спален чувал; някой, който е свободен да върви, без да привлича всички погледи към себе си.
Когато човек поиска да стане известен, той трябва да се откаже от подобна привилегия. Но на писателя не му се налага да го прави. Книгите на писателите могат да се четат от много хора, имената им да се знаят, но те самите да си остават непознати навсякъде. За актьорите това не е възможно. За телевизионните говорители — също. Писателите обаче могат да си го позволят.
Ако някога се превърна в знаменитост, дали бих съжалявал за това? Мигновено знаех отговора: Да. Може би в някой друг свой живот съм се опитвал да бъда известен. Това не е вълнуващо, не е привлекателно, идваше предупреждението от онзи живот. Появиш ли се пред телевизията, горчиво ще съжаляваш.