— Глупости! Какво се опитваш да ми кажеш?
— Чуй ме: „Аз се укрепвам здраво като защитна кула срещу всички красиви мьже, студена съм към тях, държа ги на разтояние. Не ги допускам в живота си и се оказва така, че те не се наслаждават на секса с мен, колкото им се иска…“
— Нищо чудно — казах аз и пред очите ми се разлетяха отломките на цялата ми хипотеза, когато осъзнах смисъла на думите й. — И нищо чудно! Ако ти не си толкова хладна към тях, ук, ако си по-отворена към тях, ако им позволиш д а узнаят какво чувстваш, какво мислиш — в края на краищата никой от нас, наистина красивите мъже, не би искал да бъде третиран като сексмашина! Ако жената прояви към нас човешка топлота и сърдечност, тогава е нещо съвсем различно! Тялото й прилепна до моето.
— Каква е поуката от тази история, ученици? Ричард?
— Там, където няма истинска близост, не може да има истински секс — отговорих аз. — Това ли е поуката, учителко?
— Какъв мъдър философ започваш да ставаш!
— И ако човек разбере това, ако срещне онзи, когото да обича и уважава и от когото да се възхищава, онзи, когото цял живот е търсил, може би той ще преживее и най-съвършените ласки. И ако този човек открие една много красива жена, той може би също така ще открие, че тя изпитва голямо удоволствие от секса с него и се отдава на любовните ласки със същата страст, с която и самият той.
— Съвсем със същата страст — разсмя се тя. — А може би и по-голяма!
— Учителко! — възкликнах аз. — Това не може да бъде!
— Ако можеше да си на мястото на жената, щеше да останеш учуден от себе си.
Като новобрачни ние се любихме и говорихме през цялата нощ, така че всички срутени стени, разбити империи, сблъсъци с държавата и банкрут — всичко това стана незначително. Една нощ сред многото, която се надигаше от миналото, преминаваше в настоящето и стигаше далеч в бъдещето.
Кое е най-важното за живота, който сме си избрали?
— мислех си аз. — Нима отговорът може да бъде толкова прост, нима най-важното е близостта ни с любимия човек? Като се изключат онези часове, когато се бяхме ожесточили един срещу друг в пустинята или когато направо припадахме от умора пред компютрите, над всичко, което правехме, грееше меката просветваща аура на любовната ласка. Кратък поглед, мигновена усмивка, леко докосване — бяха нещо обичайно помежду ни през целия ден.
Една от причините, поради която непрестанно търсех нови начала преди години, това бе, че мразех финалите. Мразех изчезването на крехкото и неуловимо вълнение на любовната близост. За моя собствена радост — с тази жена вълнението не изчезваше. С времето, моята съпруга ставаше все по-красива, беше все по-прекрасно да я виждам и докосвам.
— Всичко е субективно, нали? — казах аз, потънал в гънките на тялото й и златистата светлина на косите й.
— Да, така е — отвърна тя, разбрала какво искам да кажа. Нашата телепатична връзка не-се основаваше на никаква телепатична техника, тя просто ставаше. Ние много често знаехме какво другият мисли или има предвид.
— Човек, като ни гледа отстрани, би решил, че не сме се променили — каза тя, — че сме си все същите. Но има нещо в теб, което те прави все по-привлекателен за мене.
Точно така — помислих си — ако не се променяхме един за друг, ние щяхме да се отегчим.
— Смяташ ли, че нашето начало е към своя край? — попитах аз. — Или вечно ще продължава така?
— Помниш ли какво казва Чайката от твоята книга. Може би това е етапът, на който се намираш сега: „Сега ти си готов да полетиш нагоре и да започнеш да познаваш същността на любовта и добротата.“
— Чайката не казва тези думи. На нея й ги казват. Тя се усмихна.
— А ето че сега ги казват на теб.
Съдът по банкрута ни разреши да останем в малката си къщичка още известно време, за да я поддържаме, докато наемем нещо друго. Нещо по-далеч на север, нещо евтино. После дойде време да напуснем долината Епългейт.
Двамата се разходихме из къщата и около нея и заедно се сбогувахме. Сбогом, наше бюро, сбогом, наш протест срещу изсичането на гората. Сбогом, наше ложе под небето, от което гледахме звездите, преди да заспим. Сбогом, камино от камъни, които бяхме донесли един по един. Сбогом, наша уютна малка къщичке. Сбогом, градини, които бяха една реалност от цветя, където тя бе копала, засаждала, полагала грижи. Сбогом, гори и животни, които обичахме и се борихме да спасим. Сбогом — казахме им ние.
Когато дойде моментът да тръгнем, Лесли зарови лице на гърдите ми, смелостта й я напусна и тя се разплака,
— Градинката ни! — изхлипа. — Толкова я обичам. И къщичката обичам, дивите цветя, семейството от елени, изгревите над гората…