— Да не предлагаме много — казах аз. — Три от книгите излязоха от печат в последно време, кой ще предложи за тях голяма сума?
— Не зная — каза тя. — Не искам да рискуваме. Смятам, че трябва да предложим всичко, което имаме, до последния цент.
Аз замрях.
— До последния цент ли? А как ще платим наема, от какво ще живеем?
— Родителите ми казаха, че ще могат да ми заемат пари — каза тя, — докато си стъпим отново на краката. Лесли беше изпълнена с категорична решимост.
— Без заеми, моля те. Аз ще се върна към работата си. Струва ми се, че мога да напиша нова книга. Тя се усмихна. .
— И аз мисля така. Помниш ли как навремето ми каза, че си си изпълнил мисията. Помниш ли, говореше, че вече можеш да умреш, защото си написал всичко, което имаш да кажеш?
— Какъв глупак съм бил. Но тогава нямах нищо друго, заради което да живея.
— А сега имаш ли?
— Да.
— Тогава не забравяй това — каза тя. — Ако умреш, ще има два трупа на пода. Аз нямам намерение да се задържам тук, ако ти.си отидеш.
— Добре, но има опасност това да се случи много скоро, ако похарчиш парите ни за прехрана, за да купуваш стари авторски права.
— Все ще преживеем някак. Не можем да позволим цели седем твои книги да отидат на вятъра, без дори да направим опит да ги спасим.
Около полунощ стигнахме до компромис. Решихме да предложим всичко до последния цент и да вземем назаем пари от родителите на Лесли, с които да живеем. На другия ден, преди да успея да я убедя, че сумата е твърде голяма, тя вече бе изпратила заявка на служебното лице.
Той разпрати заявки и до други възможни претенденти: Можете ли да предложите повече за тези авторски права? В нашия наемен дом се възцари такова напрегнато очакване, че можеше да се удари с брадва.
След седмици телефонът позвъни.
Тя изтича задъхана нагоре по стълбите.
— Уки! — завика тя. — Те са наши! Наши са! Книгите ти са отново наши!
Аз я прегърнах така силно, че тя остана без дъх. Ние крещяхме и викахме, скачахме и се смеехме. Не бях предполагал, че завръщането у дома на нашите деца-книги, означава тодкова много за мен,
— Кое е било следващото след нашето предложение? — попитах аз. Тя смутено ме погледна.
— Не е имало други предложения ли. — Изобщо никой друг ли не се е включил в търга?
— Не.
— Не е имало даже заявки! Ура!
— Не е ура — каза тя.
— Защо?
— Защото ти беше прав! Не трябваше да предлагаме такава голяма сума. Аз похарчих парите ни за прехрана за следващите сто години!
Отново я прегърнах.
— Съвсем не е така, малка уки. Твоето предложение се е оказало толкова страшно, че никой друг даже Не е рискувал да пусне заявка. Ето, това се е случило! Ако беше предложила по-малко пари, и други щяха да се включат в борбата и да спечелят с десет цента повече пред тебе.
При тези думи тя засия и бъдещето ни сякаш бе озарено от странна светлина.
В онези месеци в авиацията избухна революция на евтините самолети и първият разказ, който написах на празния диск, ми донесе достатъчно пари, за да можем да се прехранваме и да си купя комплект части на свръхлек самолет — една летателна машина от компанията „Птеродактил“. Още щом чух името на фирмата, аз я харесах, а после се оказа, че „Птеродактил“ произвежда най-подходящите свръхлеки самолети за онова, което смятах да правя: да летя отново, издигайки се от полята и пасбищата, да гледам облаците от въздуха, просто за свое собствено удоволствие.
Колко приятно беше със собствените си ръце да сглобя тази машинка! Алуминиевият корпус и металните кабели, болтовете и нитовете, моторът, който беше една четвърт от размера на старата ми „Стрела“. Свърших сглобяването на самолета за един месец, като правех справки в книгата за инструкции, стъпка по стъпка. Следвах снимките и чертежите, които получих от фабриката заедно с опаковката.
— Каква прекрасна машинка — каза Лесли, когато за първи път видя снимки на Птеродактила.
Тя повтори думите си още по-подчертано, когато нашият самолет застана сглобен сред тревата. Това беше увеличено копие на детски самолет, който се поклащаше като водно конче от метал и коприна, кацнало върху водна лилия.
Толкова просто изглежда — мислех си аз, — защо ли подобна машина не е била изобретена преди четирийсет години? Няма значение. Нали е изобретена сега, тъкмо навреме за хора с малко средства, които жадуват отново да се издигнат над земята. С голям респект към тази непозната машинка и след много опити, в които проверявах управляващите устройства, издигайки се съвсем леко над пасището, което бях наел, най-сетне аз дадох газ докрай и моето мощно хвърчило се издигна високо над тревата в огъня на слънчевите цветове като самия Дух на Летенето, връщащ се у дома. Президентът на фирмата „Птеродактил“ ми бе подарил белоснежен летателен костюм, който да подхожда на самолета… През този сезон на годината в откритата кабина беше наистина студено.