И ето ме отново в небето, сред простора! Вятърът и спокойствието, планините и долините, тревата, земята, дъждът и сладкият прохладен въздух, който ме пронизва за първи път от толкова време насам! Бях спрял да отчитам часовете при каране във въздуха на цифрата 8000 и да отчитам типовете самолети, на които съм летял, на 125. Но този самолет ме караше да изпитвам чисто истинско удоволствие от това, че съм във въздуха, както никой самолет преди.
Вярно е, че изискваше специални предохранителни мерки — по никакъв начин не можеше да се кара в лошо време например — но в спокойно време удоволствието, което доставяше да летиш с него, бе огромно. Когато полетът за деня свършеше, Птеродактилът свиваше криле, биваше пъхнат в един дълъг чувал, който се поставяше на покрива на колата, и потегляше за вкъщи, за да прекара нощта на двора.
Единственото неприятно нещо по отношение на тази машинка бе, че с нея можеше да лети само един човек и аз не можех да споделя полета си с Лесли.
— Не е беда — казваше тя. — Когато ти летиш, все едно че летя и аз. Дори мога да се видя как ти махам отдолу, когато прелиташ над мен!
Тя сядаше в откритата кабина, запалваше мотора, пъхаше косите си в защитния шлем и подкарваше самолетчето по пасбището за развлечение, като му обещаваше, че ще лети с него, когато намери време, за да се научи.
Навярно от вълнението на този месец, в който летях за първи път от много време насам, но една нощ скоро след това Ми се яви най-неочакван сън.
Летях в Птеродактила, който имаше не едно, а две места, високо над един обгърнат в мъгли сребърен мост, за да се приземя на хълма, осеян целия със зелени поляни, близо до огромно място за срещи — една аудитория под открито небе. Влязох вътре, все още облечен в своя светъл летателен костюм, седнах и зачаках, подпрял брадичка на коленете си. Помислих си, че никога не ми се е присънвало, че се явявам по-рано някъде, където очаквам нещо да се случи, без то да е още готово. След минута-две се чу шум зад гърба ми.
Обърнах се и веднага го разпознах. Разпознах самия себе си. Един минал мой Аз, който изглеждаше объркан, моят Аз отпреди пет години, в раковината на копнежи, които се бяха превърнали в брони. Той удивено се питаше какво ли може да бъде това място.
Изпитах особено удоволствие от срещата. Заля ме вълна на любов към него. В същото време почувствах огромна жал — той бе отчайващо самотен и това му личеше. Искаше да пита за толкова много неща, но нямаше смелостта да ги узнае. Аз се изправих и му се усмихнах, като си го спомних. Той ужасно държеше на точността на срещите. Не си позволяваше никога да закъснее.
— Здравей, Ричард — поздравих го аз колкото може по-непринудено. — Не само че си точен, но си дошъл по-рано, нали?
Той се чувстваше неудобно, опитвайки се да разбере кой съм. Щом не си сигурен, помислих си аз, защо не питаш?
Аз го изведох навън, знаейки, че ще се чувства по-добре близо до самолета.
Знаех отговорите на всичките му въпроси, отговорите как да се освободи от болката и самотата, как да поправи грешките си. И все пак онези оръдия, с които аз можех да извършвам чудеса, бяха като нажежено желязо в неговите ръце. Какво можех да му кажа?
Показах му самолета и как се управлява. Колко е странно, помислих си, аз да му говоря за летене, когато не съм летял на нищо, освен на този серъхлек самолет, от години наред. Той може и да е самотен, но е значително по-добър самолетен пилот от мен.
Когато се настани на мястото си, аз извиках „Вит-лото готово за старт!“ — и включих мотора. Това беше толкова тих мотор и различен от другите, че за минути той забрави защо е избрал да се срещне с мен, забрави, че самолетът е само фонът, но не и целта на нашия сън.
— Готов ли си? — попитах аз и се приготвих за излитане.
— Тръгвай. —
Как бих могъл да го опиша? Игра, помислих си. Той преживява измамната мъка на внезапно дошлите пари, какво те причиняват на един невинен човек и неговите приятели. И сега всичко това се е взривило и неговият свят започва да се руши. И все пак в този миг прилича на дете с неговата играчка. Толкова много обича самолетите. Колко е лесно човек да изпита съчувствие, помислих си, когато вижда самия себе си в беда.
Когато се издигнахме на височина 1000 фута, аз вдигнах ръце от управлението.
— Управлявай ти.
Той управляваше самолета с лекота, внимателно и гладко, макар че досега не беше си представял дори такава машинка. .