Знаех, че този сън е по някакъв начин мое представление и че той очаква аз да му кажа нещо. Въпреки това този човек беше толкова сигурен, че е научил докрай всичко, което има да научи! Чувствах го как е готов като пружина да отхвърли всяко познание, което би могло да го направи свободен.
— Можем ли да изключим двигателя? — попита през вятъра.
В отговор аз натиснах ръчката за газта, витлото забави въртене ц спря и самолетът се превърна в планер.
На уроците по летене не оказваше никаква съпротива.
— Какъв съвършен малък самолет! — каза той. — Как мога аз да се снабдя с такъв?
След няколко минути полет беше готов да се втурне да си купува Птеродактил. Той имаше парите, за да го направи, би могъл да си купи сто Птеродактила, само че, разбира се, по негово време това бе нереализуема идея. Не съществуваше още дори проектът на Птеродактила.
Той не можеше да си достави този самолет просто като го купи и това бе пролуката, която се отваряше за мен, да се опитам да преодолея съпротивата му срещу всяка промяна.
Накарах го да ми каже онова, което знае. Какъв е този самолет и кого вижда до себе си в белоснежния летателен костюм. Не се изненадах, когато ми отговори правилно, просто е трябвало да бъде попитай.
След известно време, както си летяхме, му казах направо, че зная разрешението на проблемите, което търси, но зная също така, че няма да поиска да ме чуе.
— А сигурен ли си, че няма да те послушам? — попита той.
— Защо, нима ще го направиш?
— На кого да се доверя, ако не на теб? На Лесли, казах си на ума, но той щеше да ми се присмее и така нямаше да стигнем доникъде.
— Ето какво си дошъл да научиш и какво всъщност ще направиш — казах му аз. — Разрешението на въпроса, което търсиш, е да се откажеш от своята Свобода и своята Независимост и да се ожениш за Лесли Париш. Онова, което ще намериш в замяна, е друг вид свобода, който е толкова красив, че ти дори не можеш да си го представиш…
Той не чу нито дума, след „да се ожениш за Лесли“. Толкова остана изненадан, че за малко не падна от самолета.
Ще трябва да измине толкова дълъг път, помислих си аз, докато той се задъхваше и заекваше. И щеше да го измине за по-малко от пет години. Той е един неотстъпчив, затворен в себе си кучи син, но, общо взето, ми е много симпатичен. Ще се справи с всичко, мислех си аз… А може би не? Дали нямаше да се превърне в гласа от самолетната катастрофа или в онзи, другия, който реши да избяга в щата Монтана? Дали този мъж се срещаше с едно бъдеще, което няма да успее да постигне?
Самотата му, която той толкова упорито отстояваше, беше моята надежда. Когато му говорих за Лесли, слушаше с наострени уши и дори преглътна някои истини относно своето бъдеще. Това да знае за нея може би ще му даде възможност да оцелее, казах си аз, дори ако забрави разменените помежду ни думи и сцени. Обърнах самолета на север.
Когато се приземихме, тя ме очакваше, облечена както обикновено, когато бяхме сами у дома. Когато я видя, той остана потресен. Самият й вид свали тонове желязо от него за по-малко от секунда. Такава е силата на красотата.
Тя имаше нещо лично да му каже, тъй че аз се размърдах в съня си, избледнях и се събудих години по-късно от тези, в които той щеше да се събуди от същия сън.
Веднага щом като отворих очи, случката от съня се изпари от съзнанието ми, разсеяла се като дим. Сън за летене — помислих си. Колко съм щастлив, че толкова често сънувам, че летя. Все пак стори ми се, че имаше нещо особено в този сън… но какво беше то? Дали не беше нещо, свързано с инвестиции в нешлифовани диаманти? Май че летях някъде с кутия диаманти или семена, или нещо подобно. И те изведнъж паднаха от самолета? Сън за инвестиции. Някаква част от моето съзнание продължава да мисли, че имам пари? А може би знае нещо, което аз не зная.
На нощния си бележник записах следните думи: Защо да не извикваме сами някои сънища, в които да пътуваме, да опознаваме света и да научаваме онова, което ни е нужно?
Тихо лежах и гледах Лесли, която спеше до мен, а зората грееше в златистите й коси, разпилени по възглавницата. В един миг ми се видя толкова притихнала — ами ако е мъртва! Тя диша толкова леко, че не мога да разбера дали диша изобщо? Не!
Знаех, че сам си измислям това, но какво облекчение изпитах, каква ненадейна радост, когато тя в този миг се размърда и съвсем лекичко се усмихна насън!
Целият си живот съм търсил тази жена — помислих си аз. Вече разбирах, че моята мисия е била да бъдем отново заедно.
Не съм бил прав. Да я намеря, не е било смисълът на моя живот. То е трябвало да се случи. Това, че я бях намерил, ми позволяваше да започна отново да живея.