В този момент Доли, свита на пухкаво кълбо, скочи, сините й очи едва се виждаха изпод тъмношоколадовото й руно, след което скокна на леглото и размаза с дългата си опашка мастилото от писалката ми и я блъсна от страницата.
— Не Доли! — гневно прошепнах аз.
Ти не ми даде закуската, аз ще изям писалката ти…
— Доли! Не! Махай се! Върви си! Няма да ми дадеш писалката ли? — озъби се тя. — Тогава аз ще изям твоята ръка!
— Доли!
— Какво става с вас двамата? — събуди се Лесли от станалата суматоха и пъхна пръсти под одеялото.
За стотни от секундата малкото създание беше готово да нападне с двайсетте си остри като игли зъби и витите си нокти тази нова заплаха за котета.
— Доли Котарана предлага да ставаме — въздъхнах аз сред вихъра на битката.
Повечето от онова, което внезапно бях разбрал, остана записано на страницата.
— Будна ли си вече, ук? — попитах аз. — Хрумна ми една великолепна идея и ако си будна, искам да ти я кажа…
— Кажи ми я.
Тя постави възглавницата така, че да може да повдигне главата си, като едва успя да се спаси от нападението на Доли по простата случайност, че Енджьл, другият котарак, невинно влезе в стаята точно в този момент и стана поредната мишена за Доли, за която тя да се хване и да нападне неочаквано.
Прочетох от бележника онова, което току-що бях написал. Изреченията се нижеха едно подир друго като газели над високи огради. След минута свърших и вдигнах поглед от листа.
— Преди години се опитах да напиша писмо на моя по-млад Аз: „Онова, което исках да зная, когато бях на твое място.“ Ако само можехме да дадем нещо такова на онези деца, които сме били!
— Няма ли да е прекрасно да седим на един облак — каза тя, — и да гледаме как те намират една наша тетрадка със записки на всичко, което сме научили?
— Във всеки случай ще бъде тъжно — казах аз.
— Но защо тъжно?
— Такова голямо щастие ги очаква, а те още не могат да ое намерят един друг досега или поне допреди пет години…
— Хайде да им кажем! — реши тя. — Запиши си в бележника: „Сега, Дик, обади се на Лесли Мария Париш, която току-що е пристигнала в Лос Анджелис, подписала договор с «Туенти Сенчъри фокс» и телефонният й номер е шест-двайсет и девет-деветдесет и три…“
— И какво? — казах аз. — И да й кажа: „На телефона е твоята сродна душа“? Лесли по онова време е била известна звезда! Мъжете са гледали нейни снимки и са се влюбвали в нея! Нима тя щеше да го покани на обяд — някакво си момче, което се кани да избяга от колежа още първата година?
— Ако е умна, ще каже: „Хайде да се махаме от Холивуд!“
Въздъхнах. — Нищо нямаше да се получи. На него му предстои да влезе във Въздушните сили, да лети на бойни самолети, да се ожени и разведе, да разгърне способностите си, да научи първите си уроци. Тя самата ще трябва да създаде своя брак и да приключи с него, да научи сама за деловата сфера на живота, за политиката и властта.
— Ами тогава да изпратим едно писмо до нея — каза тя. — „Скъпа Лесли, ще ти се обади Дик Бах, той е твоята сродна душа, затова бъди мила с него и го обичай винаги…“
— Винаги ли, ук? Винаги означава…
Погледнах към нея по средата на думите си и се вкамених, разбрал всичко.
Образи от забравени сънища, фрагменти от други животи, потънали в миналото и бъдещето, заискриха като пъстроцветни плоскости пред вътрешния ми поглед: щрак, щрак, щрак…
Тази жена, която лежеше на леглото до мен в този миг, жената, която мога в момента да докосна, да докосна лицето й, тя бе убита заедно с мен по време на кланетата в колониална Пенсилвания, същата тази жена, тя е онази скъпа смъртна, на която съм бил духовен водач десетки пъти и която също е била мой духовен водач. Тя е онази върба, чиито клони се бяха вплели в моите. Тя е лисугерът, а аз — лисицата, оголила зъби, която се впуска в неравна битка с вълците, за да спаси своите дечица; тя е чайката, която ме водеше все по-нависоко; тя е живият огън по пътя към Александрия; …Инженер на космическия кораб, която щях да обичам в моето далечно бъдеще; девата на цветята от моето далечно минало.
— Щрак и — щрак и — щрак; картини, картини, картини.
Защо имах такава слабост, защо изпитвах такава радост от всеки обрат на нейния ум, от всяка линия на нейното лице и гърди, от всяка светлинка в очите й, когато се смееше?
Защото тези уникални очертания и светлини, Ричард, ние носим със себе си живот след живот. Те са наша запазена марка, отпечатали дълбоко онова, в което всеки от нас вярва й без да подозираме, ние си ги спомняме! Когато отново се срещнем!
Тя погледна лицето ми разтревожена.