— Какво има, Ричард? Какво има?
— Нищо, нищо, добре съм, всичко е наред… — отвърнах аз като ударен от гръм.
Грабнах лист хартия и бързо записах думите. Каква сутрин!
Все отново и отново ние се бяхме привличали един друг, защото заедно усвоявахме уроците си най-добре — трудни уроци, но и щастливи.
Как става така, че зная защо съм толкова дълбоко убеден, че смъртта не ни разделя от онзи, когото обичаме?
Защото тази жена, която обичам днес… Защото тя и аз сме умирали милиони пъти преди, а ето че в тази секунда, минута и час сме свързани за цял живот! Смъртта не може да ни раздели, също както и животът. Дълбоко в себе си всеки от нас знае законите и един от тези закони е, че ние винаги ще се връщаме към прегръдките на онези, които обичаме, независимо дали сме се разделили за нощта или сме били разделени от смъртта.
— Само за минутка, ук, трябва да запиша това…
Единственото трайно нещо — това е любовта!
Думите се сипеха със скоростта, с която изобщо бе възможно да се пише.
Началото на вселената… Преди Големия взрив нас ни е имало! Преди големите взривове на всички вселени и след като и последното ехо от всеки от тях е заглъхнало, нас ни е имало. Ние, танцьорите във всички форми, които се отразяват във всичко, ние сме причината за създаването на пространството, онези, които изграждат времето.
Ние сме мост през вечността, който се издига отвъд морето, поели своите приключения за удоволствие и изживяващи чудесата заради радостта от тях. Ние избираме своите катастрофи, триумфи, предизвикателства, невероятни странности, подлагаме се на изпитание отново и отново, учим се да обичаме и обичаме, и ОБИЧАМЕ!
Повдигнах писалката и седнах на леглото, останал без дъх. Загледах се в жена си.
— Ти си жива! — възкликнах аз.
Очите й светнаха.
— И двамата сме живи и здрави.
Настана известна тишина, после тя заговори отново.
— Бях престанала да те търся — каза тя. — Чувствах се щастлива и сама в Лос Анджелис с моята градина и моята музика, с моите справедливи каузи и моите приятели. Обичах да живея сама и си мислех, че така ще бъде до края на живота ми.
— А аз можех щастливо да увисна на въжето на собствената си свобода — казах аз. — Струваше ми се, че не е толкова лошо. Та нали не знаех нищо по-добро? Как може човек да осъзнае липсата на нещо, което никога не е притежавал?
— Но ние чувствахме тази липса, Ричи! Не ти ли се е случвало понякога, когато си сам, независимо дали има или няма хора наоколо, не ти ли се е случвало да се чувстваш толкова тъжен, че ти се ще да плачеш, сякаш си единственият човек от вида си на целия свят?
Тя вдигна ръка и погали лицето ми.
— Никога ли не ти се е случвало да имаш чувството, че ти липсва човек, когото никога не си срещала?
И двамата бяхме стояли до късно през нощта. Лесли бе потънала някъде около 300-та страница на „Пасивно използване на слънчевата енергия: Разширено издание за професионалисти“,
Аз свърших „История на револверите «Колт»“, поставих я на лавицата за прочетени книги и взех едно томче от купчината книги за предстоящо четене.
Колко много говорят за нас книгите, които четем, помислих си. До леглото на Лесли: „Пълни събрани съчинения на Е. Е. Къмингс“, „Глобален отчет за двехи-лядната година до Президента“, „От безпорядък към организация“, „Ейбрахъм Линкълн“ на Карл Сандбърг, „Еднорозите, които познавам“, „Безвременният миг“, „Зелени години“, „Баришников по време на работа“, „Американските кинорежисьори, 2081“.
На моето нощно шкафче бяха: „Учители по танца ву ли“ разкази от Рей Бредбъри, „Одисеята на авиатора“, „Съзаклятието Водолей“, „Множествените светове в квантовата механика“, „Ядивни диворастящи растения на Запад“. Ако искам бързо да разбера даден човек, достатъчно е само да погледна неговата библиотека.
Шумът, който вдигнах, докато си сменя книгата, я завари в края на едно изчисление.
— Как е господин Колт? — попита тя и премести слънчевите си карти, за да пада светлината по-добре върху тях.
— О, много е добре. Знаеш ли, че без пистолетите „Колт“, страната ни днес щеше да има четирийсет и шест вместо петдесет щата?
— Значи сме откраднали четири щата с оръжие?
— То е прекалено грубо казано, Лесли. Не сме ги откраднали. Някои сме защитавали, други сме освободили. При това не ние. Ти и аз нямаме нищо общо с тази работа. Но преди сто и няколко години за хората револверът „Колт“ е представлявал много страшно оръжие! Това е било ръчно оръжие, което е могло да достигне много по-далечна цел от пушката и да улучва значително по-добре. Винаги ми се е искало да имам един военноморски „Колт“ от 1851 г. Глупаво, нали? Оригиналните оръжия са много скъпи, но „Колт“ има много точни копия.