— Какво би могъл да правиш с нещо подобно?
В този момент тя нямаше и намерение да бъде съблазнителна, но дори и зимната нощница не можеше да скрие красивите й очертания. Кога щях да преодолея своето простодушие очарование от формата, която е избрала за свое тяло? Никога, помислих си.
— Какво нещо подобно? — попитах разсеяно.
— Звяр такъв — изръмжа тя. — За какво ти е някакъв стар револвер?
— О, „Колт“ ли? Имал съм винаги много странно отношение към него още откакто се помня. Когато си дам сметка, че нямам такъв револвер, изпитвам чувството, че съм разсъблечен и уязвим. Той става навик, когато се движиш с него, но аз никога не съм се докосвал до подобен револвер. Не е ли странно това?
— Можем да започнем да спестяваме пари, за да си го купим, щом е толкова важен за тебе.
Колко често се случва някой стар предмет или машина, или сграда, или земя, която обичаме страстно, или жестоко мразим, без да знаем защо, да ни върне към миналото ни от други животи. Нима има човек, който да не е изпитвал магнетичен копнеж към други места или чувството, че си е у дома в други времена? В едно от миналите си прераждания бях убеден, че съм държал в ръка оригинален револвер „Колт“ от месинг и желязо. Щеше да е много забавно, ако мога да проследя тази нишка някой ден.
— Не, у к, няма смисъл.
— Какво смяташ да четеш сега? — попита тя, като премести книгата си странично, за да изследва картата.
— Казва се „Живот след смъртта“. Това изглежда е доста систематично проучване с интервюта на хора, които са били близо до смъртта или на границата на смъртта, за това как са се чувствали и какво са видели. Как върви твоята книга?
Енджъл Котаракът скочи на леглото, шестпаундов персийски котарак с бяла дълга козина, запристъпя тежко към Лесли, сякаш тежеше шест тона, седна върху отгърнатите листа пред нея и замърка.
— Много добре. Тази глава е особено интересна. В нея се казва мър, мър, мър ОЧИ, НОС, ОЧИ, нокти и опашка. Енджъл, думите „пречиш ми“ означават ли нещо за теб? Разбираш ли думите „седнал си на книгата ми“?
Котаракът я погледна през дрямка, сякаш да й отговори „не“ и замърка още по-силно.
Лесли премести пухкавия товар върху рамото си и ние продължихме да четем мълчаливо още известно време.
— Лека нощ, малък ук — казах аз и изключих моята настолна лампа. — Ще се срещнем на ъгъла на улица Облачна и пресечката Лека нощ.
— Няма да се бавя много, скъпи — каза тя. — Спокоен сън.
Аз прегърнах възглавницата си и се свих на спящо кълбо. От известно време насам практикувах целенасочено сънуване с минимален успех. Тази вечер бях твърде преуморен, за да практикувам. Мигновено потънах в сън.
Намирахме се пред светла къща от стъкло, изникнала високо на един зелен планински остров. Навсякъде бе изпъстрено с цветя, потоци светлина озаряваха стаите, терасовидните покриви и отвъд тях и се изсипваха надолу по хълма до една равна полянка. Езерен амфибиан с цветовете на слънцето се приземи на тревата. Далеч отвъд дълбоките води бяха разпръснати и други острови, вечно зелени или сивкаво-сини.
Вътре в къщата, както и навън, имаше дървета и висящи растения под големия квадратен покрив, който бе вдигнат, за да влиза въздух и слънце. Столовете и канапетата бяха тапицирани в лимоненобяло, лавиците от книги бяха подредени така, че да могат лесно да се използват. Звучеше великолепният Концерт за оркестър на Барток. Това място много приличаше на наш дом, като се има предвид музиката и растенията, самолета навън и изгледа, който се откриваше, сякаш от птичи полет. То бе точно такова, за каквото си мечтаехме да имаме един ден.
— Заповядайте и двамата! Вие направихте този дом!
Двамата, които ни посрещнаха, ни бяха много познати, те се засмяха и радостно ни прегърнаха.
През деня забравяме, но когато спим, можем да си припомним сънищата от отдавна отминали години. Този мъж беше същият, който първия път ми бе дал възможност да летя на Птеродактила; това бях самият аз, след десет или двайсет години, но изглеждах по-млад. Жената беше Лесли, която посрещна самолета, но бе станала още по-красива, след като я познавах по-добре.
— Заповядайте, седнете — каза тя. — Нямаме много време.
Мъжът ни поднесе на подвижна масичка топло ябълково питие.
— Това е нашето бъдеще — каза Лесли. — Вие се справихте доста добре!
— Това е едно възможно бъдеще от онези, които ви предстоят — каза другата Лесли, — и всъщност вие сте свършили добрата работа.
— Вие ни посочихте пътя — каза мъжът. — Дадохте ни шансове, каквито не бихме имали без вас.