Мост през вечността

— Не беше нищо особено, нали, ук? — усмихнах се аз на жена си.

— Не може да се каже, че не беше нищо особено — отвърна тя. — Бе много!

— Единственият начин да ви благодарим бе да ви поканим на гости — каза бъдещият Ричард. — Твоят дизайн, Лесли, е просто съвършен.

— Почти съвършен — поправи го неговата жена. — Слънчевите батерии са по-добри, отколкото си мислеше. Но имам някои предложения относно топлинната маса.

Двете Лесли бяха на път да потънат в задълбочен технически разговор относно хибридното соларно инженерство и свръхизолацията, когато аз осъзнах…

— Извинете ме — намесих се. — Но ние сънуваме! Всеки от нас сънува, не е ли така? Не е ли сън това?

— Точно така — каза бъдещият Ричард. — Това е първият път, в който стигнахме до вас двамата заедно. Практикувахме това с известни прекъсвания дълги години и ставаме все по-добри.

Аз запримигах.

— Значи практикували сте години наред и за първи път сте успели да се свържете с нас, така ли?

— Ще разбереш, когато започнеш, ти да практикуваш. Дълго време ще срещаш само хора, каквито не си познавал. Твои бъдещи превъплъщения, алтернативни личности, приятели, които са мъртви. Дълго време ще трябва да се учиш, преди да започнеш, да учиш другите. Това ще трае двайсет години. След двайсетгодишна практика ще можеш прекрасно да направляваш състоянието на съня — винаги, когато пожелаеш. Тогава ще се обърнеш и ще благодариш на своите предходници.

— Предходници ли? — учуди се Лесли. — Нима ние сме хора от миналото?

— Извинявай — каза той. — Беден избор на думи. Вашето бъдеще е наше минало. Но нашето бъдеще е ваше минало също така. Щом успеете да се освободите от вярата във времето и започнете практиката по сънуване, ще разберете. Докато човек вярва в последователността на времето, той вижда ставането — вместо битието. Отвъд времето всички ние сме едно.

— Радвам се, че не е много сложно — каза Лесли. Трябваше да я прекъсна.

— Извини ме, новата книга. Нали ме познаваш по отношение на заглавия на книгите? Намерих ли й заглавие? Успях ли да я напиша и да я публикувам? За нищо на света не мога да си спомня… намерих ли й заглавие?

Бъдещият Ричард не беше особено толерантен относно моите колебания.

— Този сън не ти е даден, за да ти каже това. Да, намери заглавието и книгата бе публикувана.

— Това е всичко, което исках да зная — казах аз и после съвсем смирено добавих:

— Какво е заглавието?

— Този сън има за цел да ти каже нещо друго — каза той. — Ние имаме… нека го наречем писмо… от нас самите от далечното бъдеще. Вашите идеи да намерите връзка с младите Дик и Лесли поставиха едно начало. Сега ние постепенно се превръщаме в нещо като писатели, които предават сведения от бъдещето. Всичко, което мислите за себе си в миналото, се отразява и на вас самите, промените са съвсем малки, подсъзнателни, но все пак ви изграждат така, че не е нужно повече да минавате през такива тежки изпитания, през каквито минахме ние. Има, разбира се, понякога и трудности, но има и надежда, че да се учите как да обичате няма да бъде една от тези трудности.

— В писмото, което искаме да ви предадем — каза Лесли от бъдещето, — се твърди, че познанието, до което стигате, е истина!

Тя започна да изчезва, сцената започна да бледнее.

— Това не е всичко, но запомнете добре: Никога не се съмнявайте в онова, което знаете. Това не беше просто едно красиво заглавие на книга, ние сме мостове…