— Беше нещо, свързано с вечността.
Прочетох „Спомени от смъртта“ една вечер, малко след като тя започна да чете „Живот след живота“, и колкото повече размишлявах над книгата, толкова повече имах нужда да поговоря с нея.
— Когато имаш свободна минутка — обърнах се към нея аз. — Много дълга минутка.
Тя дочете параграфа си докрая и отбеляза страницата, до която бе стигнала, с хартиената обложка.
— Да — каза тя.
— Не те ли поразява колко е несправедливо — започнах аз, — не те ли поразява колко е несправедливо, че смъртта за повечето хора идва в най-неподходящия момент. Тъкмо си срещнал единствения човек на света, когото можеш да обичаш, иска ти се да не се разделяш с него дори и за ден, а смъртта не се интересува от това и ви разделя завинаги?
— Това ме поразява от време на време — каза тя.
— Защо смъртта трябва да настъпва по такъв начин? Защо се съгласяваме на такава неконтролируемост.
— Защото може би другият ни избор е самоубийството — отвърна тя.
— Аха! — възкликнах аз. — Нима самоубийството е единственият ни избор? Нима няма по-добър начин човек да напусне тази планета, освен насилствената и случайна смърт, както е установено от обичая.
— Досещам се — каза тя. — Ти имаш план, който смяташ да предложиш, така ли? Преди всичко трябва да знаеш, че докато си тук, аз никак не бих била нещастна да умра в последната минута.
— Почакай да чуеш. Това ще ти въздейства много силно, като се има предвид твоето чувство за ред: Защо вместо изненадващата смърт да не дойде такова време, когато хората сами могат да решат: „Работата ни е свършена! Направихме всичко, заради което сме дошли тук, не останаха планини, които да не сме изкачили, всичко, което сме искали да научим, е научено, изживяхме един хубав живот.“ И тогава, при съвършено здраве, защо просто двамата да не седнат под едно дърво или звезда, да се издигнат от телата си и никога да не се върнат повече?
— Като в книгите, които четем — каза тя. — Каква хубава идея! Но ние не… ние не го правим, защото не знаем как.
— Лесли! — възкликнах аз, обсебен от своя план. — Аз зная как!
— Моля те, още не е време — каза тя. — Трябва да си построим къщата, а освен това да помислим за котките и миещите мечета, а и млякото в хладилника ще прокис-не, трябва да се отговори на пощата; та ние едва сега започваме.
— Вярно е, още не е време, но аз останах поразен, когато четях преживяванията близки до смъртта. Те са същите като излизанията извън тялото от книгите за астрални пътувания! Умирането не е нищо повече от излизане от тялото, от което не се завръщаш! А човек може да се научи как да излиза от тялото си!
— Почакай за минута — каза тя. — Ти предлагаш да изберем някой красив залез и да напуснем телата си, за да не се върнем никога вече?
— Да, един ден.
Тя ме погледна под око.
— Наистина ли говориш сериозно?
— Напълно сериозно. Наистина! Нима това не е по-добро, отколкото да те премаже някой тролей? Не е ли по-добро от раздялата, от това да загубиш ден-два, век или два, в които можем да бъдем заедно? — Това, че ще бъдем заедно, ми харесва — каза тя. — Защото съвсем сериозно ти казвам, че ако ти умреш, аз не искам да живея повече.
— Зная — казах аз. — Затова трябва да се научим да пътуваме извън тялото си като духовните адепти и вълците.
— Вълците ли?
— Прочетох това в една книга за вълците. Някакви служители от зоопарка уловили двойка вълци, мъжки и женска, и то без ни най-малко дати наранят, съвсем хуманно. Поставили ги в огромна клетка в каросерията на пикала и тръгнали да ги закарат в зоологическата градина. Когато пристигнали там, вдигнали клетката, но вълците и двата били… мъртви. Никакво, заболяване, никакво нараняване, нищо. Вълците просто не искали да се разделят, не искали да живеят в клетка. Те съзнателно се отказали да живеят и умрели заедно. Няма никакво медицинско обяснение на този факт, те просто си заминали.
— Нима това е истина?
— Пише го в книгата за вълците, която не е измислица. На тяхно място и аз бих постъпил така. Ами ти? Не мислиш ли, че това е един цивилизован и интелигентен начин да напуснеш земята? Ако цялата земя през цялото време-пространство е само един сън, защо леко и щастливо да не се пробудим от него на някое друго място, вместо да се вайкаме, че не искаме да я напуснем?
— Ти действително ли мислиш, че можем да го направим? — попита тя. Това наистина бе въздействало на нейното чувство за порядък.
Още недовършил въпроса си, аз вече се бях върнал на леглото с десетки книги от лавиците: „Изучаване и практика на проектиране в астрала“, „Пътувания извън тялото“, „Върховното приключение“, „Практически пътеводител по пътуване в астрала“, „Съзнание отвъд тялото“. Образува се дупка в матрака под тяхната тежест.