— Може да се окаже неправилно — съгласих се аз.-Но когато ние чуваме отговорите, които ни дава друг човек, всъщност не слушаме него, нали? Слушаме самите себе си, докато другите ни говорят. Ние сме, които можем да кажем дали едно нещо е вярно, а друго — глупаво, трето — отново вярно. Затова е интересно да слушаш другите. А когато им разказваш своя опит, интересното е да бъдеш колкото се може по-верен на себе си.
— Значи отново смяташ да даваш лекции? — попита тя.
— Може би. Готова ли си да го правиш заедно с мен и двамата да разкажем какво сме открили заедно? Без да се страхуваме да говорим за тежките времена, нито за красивите? Да разкажем на хората, които още търсят онова, което сме преживели, да им дадем надежда, че обещанието от приказките съществува наистина. Как ми се иска да можехме да чуем това преди години.
Тя тихо ми отвърна:
— Мисля, че аз не бих могла да бъда заедно с теб. Мога да организирам всичко, да го уредя, но не мога да говоря заедно с теб.
Нещо не беше както трябва.
— Така ли? Има неща, които можем да кажем заедно и които никой от нас не може да каже сам. Аз не мога да разкрия какво си преживяла ти, както би го направила сама. Единственият начин да го направим, е заедно.
— Аз не мисля така — каза тя.
— Но защо?
— Ричи, когато говорех против войната, тълпите от хора бяха толкова враждебни, че се страхувах да застана пред тях. Тогава трябваше да го направя, но си обещах, че след като всичко свърши, никога отново няма да се явя да говоря пред публика. Никога. Независимо от причината. Мисля, че не мога да го направя.
— Но това е глупаво — казах й аз. — Войната свърши! Ние няма да говорим за войната. Сега ще говорим за любовта!
Очите й се наляха със сълзи.
— О, Ричи! — каза тя. — Тогава аз говорех за любовта!
— Откъде са ви дошли в главата подобни безумни идеи? — попита господинът от двайсетия ред. Това беше първият въпрос през втория час на лекцията.
Чу се всеобщо хихикане сред аудиторията, която наброяваше около две хиляди човека… Явно той не беше единственият любопитен да узнае това.
Лесли седеше непринудено със спокоен и доброжелателен вид на високия стол до мене на сцената, Току-що бях отишъл на края на сцената близо до прожекторите с безжичния си микрофон, за да избера някой от вдигналите ръце за въпроси. Трябваше да повторя въпроса, за да може публиката от балкона да го чуе, а и аз да имам време да помисля какво да отвърна.
— Откъде са ми дошли наум моите безумни идеи? — повторих аз. За части от секундата ми се яви отговорът и думите, с които да го изразя.
— Оттам, от където ми идват и разумните — отвърнах аз. — Идеите идват от феята на съня, от феята на разходката, а когато съм мокър и не мога да си водя записки, от феята на душа. Онова, за което винаги съм ги молил е: Моля ви, давайте ми идеи, които да не противоречат на моята интуиция. Аз зная интуитивно например, че ние сме създания на светлината и живота, а не на сляпата смърт. Зная, че не сме захвърлени в пространството и времето само за да преживеем милиони отлитащи тук и сега, добри и лоши. Идеята, че ние сме физически същества, развили се от примитивни клетки, такава една идея противоречи на моята интуиция, все едно че я стъпква с ботуш. Идеята, че сме създадени от един ревнив бог, който ни е направил от пръст и ни е оставил единствения избор между това да коленичим и да се молим или да горим в огъня на вечния ад, такава идея ме потриса още повече. Никоя фея на съня никога не ми е давала подобни идеи. За мен цялата концепция за произхода на човека е погрешна. И все пак не съм открил нито едно място, нито един човек, който да може да ми даде отговорите, валидни само за мен, освен вътрешния ми Аз. А аз дълго се страхувах да се доверя на вътрешния си Аз. Плувах по течението на живота като кит, който поема на глътки огромния потоп от онова, което хората са писали, мислили и казвали, опитва глътките и задържа в себе си късчета знание с размера на планктон. Знанието, в което желаех да вярвам. Всичко, потвърждаващо моите собствени представи за истината, приемах за вярно. Та нали тъкмо това и търсех. От един автор можех да взема само една мъничка скаридка, независимо колко дълго чета книгите му. От друг можех да разбера само, че: „Ние не сме онова, което изглеждаме“. Ура! Аз интуитивно зная, че това е ИСТИНА! Цялата останала част на книгата може да е морска вода, но в кита остава това изречение. Малко по малко, струва ми се, ние си изграждаме съзнателно разбиране за онова познание, с което сме се родили: Онова, в което нашето висше Аз пожелае да повярва, то е истина. Съзнанието обаче не може да се удовлетвори, докато не придаде словесна форма на тази истина. Преди сам да разбера, само за няколко десетилетия си изградих такава система на мислене, която ми даваше отговорите, от които се нуждаех.