Ако имах сродна душа, разделена от мен, можех да очаквам, че тя ще се развива без мен, доколкото може, докато дойде времето да се срещнем. А междувременно, моя скъпа, неоткрита любима, може би очакваш същото и от мен? Докъде имаме право да допускаме близките непознати?
Близостта с Кати е нещо приятно за момента, но тя не трябва да ме обвързва, да ми пречи и да застава на пътя ми към моята любов, когато и да реши да се появи тя.
Имаше нещо вълнуващо и вечно ново в моето търсене на съвършената жена. Откъде идваше това потискащо чувство, че рано ме спохожда зимата? Колкото и бързо да препускаше реката на времето по камъни и дълбоки вирове, моят сал бе уловен в поредица от зимни бързеи. Няма нищо страшно да стоиш на едно място известно време — щеше ми се да чувам сред гърма на водата — няма нищо страшно. Но аз съм избрал тази планета и това време, за да науча някакъв трансцендентален урок, макар и да не зная какъв, да срещна онази жена, която няма да прилича на никоя друга.
Въпреки всичките ми надежди обаче един вътрешен глас ме предупреждаваше, че зимата може да ме превърне в лед, ако не се отскубна от мястото, на което съм заседнал, и не я намеря.
Имах чувството, че съм бил поканен на масата, а след това изритан през вратата. В един миг съм в самолета, в следващия вече падам, макар че все още мога да се хвана с ръцете за него, ако отчаяно искам. .
Следващия миг обаче е вече късно, вече съм 50 фута надолу и падам със 100 фута в секунда. Пропадам сам и право надолу. Приближавам до земята с шеметна скорост.
О, Божичко, мисля си. Дали наистина искам точно това?
Когато човек живее за момента, свободното падане може да му достави удоволствие. Но започне ли да се тревожи за следващия миг, удоволствието изчезва.
Чувствах се така, сякаш пропадам в огромна пропаст и гледах как земята става все по-голяма и изглежда плоска и твърда, а аз самият се чувствах ужасно малък и нямаше нищо, за което да се хвана.
Не се тревожи, Ричард, мислех си. Нали за гърдите ти е привързан шнурът на парашута? Можеш да го отвориш, когато си поискаш. А има и един резервен, ако основният не се отвори, Можеш да го издърпаш още сега, ако това ще ти помогне да се почувстваш по-добре. Но пък ще се лишиш от удоволствието на свободното падане.
Погледнах висотомера на китката си. Осем хиляди фута. Седем хиляди и пет…
Под мене на земята се виждаше бялата пясъчна ивица, където смятах да се приземя след известни секунди. Но каква празнота се откриваше пред мен дотогава! О, Боже…
Някаква част от нас винаги взема позицията на наблюдател, независимо какво правим. С една страна от себе си ние винаги се наблюдаваме. Тя не се интересува дали сме щастливи или нещастни, болни или здрави, дали живеем или умираме. Единствената й работа е да седи там на рамото ни и да преценява дали сме достойни човешки същества.
И ето че наблюдателят в този момент се е хванал за моите резервни ремъци, облечен в собствен костюм за скачане и със свой парашут и си води бележки за моето поведение.
Далеч по-нервен, отколкото би следвало на този етап. Очи широко отворени; пулс ускорен. Ясната възбуда е съпроводена с твърде много страх. Качество на полета далеч по-лошо от досегашните. Оценка С минус.
Наблюдателят ми е суров в оценките.
Височина пет хиляди и двеста… четири хиляди и осемстотин.
Ако протегна ръце напред сред вихъра, ще успея да се приземя на краката си; ако държа ръцете си отзад, ще се спусна стремглаво към земята. Сигурно точно така летят без самолети, мислех си аз, само дето нямат такова безнадеждно желание да се издигат също така бързо, както се спускат. Да се издигаш нагоре, дори и с една трета от скоростта, би било чудесно.
Витае в облаците по време на свободното падане. Съзнанието му безцелно блуждае. Промяна в качеството: Д плюс.
Височина три хиляди и седемстотин фута. Още съм доста високо, но ръката ми хваща въжето на парашута, навива го на десния палец и силно дърпа. Чувам шум зад гърба си и парашутът започва да се отваря.
Рано отваря парашута, няма търпение да се почувства по-сигурен. Д.
Шумоленето продължаваше. Сега трябваше да почувствам как платното зад мен се отваря. Вместо това обаче продължавах да падам свободно. Без никаква причина тялото ми започна да се върти.
Нещо… мислех си, дали има нещо не наред?
Погледнах през рамо. Вместо да се отваря платното на парашута, виждаше се смачкан найлон на червени и жълти ивици, премятай от вятъра на всички страни.
Шестнайсет секунди… петнайсет… Трябваше да го оправя, преди да съм се ударил в земята. Както се въртях, струваше ми се, че е някак си неудобно да падна в тази оранжева гора. Можеше да падна върху някое дърво, но беше малко вероятно.