За да отпразнувам случилото се, реших да си приготвя картофен специалитет по рецепта на моята баба: картофи и суроватка, яйца, индийско орехче и ванилия. Всичко това се покрива със захарна глазура и се залива с течен шоколад. Изядох една трета от специалитета сам.
Отново си мислех за скока и накрая реших, че така или иначе не бих казал на никоя жена за случилото се. Та нали щях да изляза някакъв си герой, едва избягнал смъртта? А и какво можеха да ми кажат? „О, Боже, какво си преживял!“, „Трябва да бъдеш по-внимателен!“
Наблюдателят отново зае мястото си и започна да пише. Аз го поглеждах с ъгълчето на окото си.
Променя се. Всеки изминал ден става все по-затворен в себе си, дистанциран и недостъпен. Иска да постави сродната си душа, която не е открил, на всякакви изпитания, обгражда се със стена, с лабиринт и крепост като планина и очаква тя да се осмели да го намери в най-скрития център на всичко това. Заслужава оценка А по чувство за самосъхранение от единствената на света, която би могъл да обикне и която би могла също да го обича някой ден. Вече не може да си намери място… Дали тя ще успее да го открие, преди да се самоунищожи?
Да се самоунищожа ли? Да се самоубия? Понякога дори и вътрешният ни наблюдател не знае кои сме всъщност. Аварията не беше по моя вина. Такова нещо няма да се случи повече.
Не исках да си дам сметка, че аз бях този, който бе свил парашута така, че да не може впоследствие да се отвори.
Седмица по-късно се приземих, за да налея бензин & късния следобед, след като цял ден все нещо не беше наред с моя „Мустанг Р 51“. Радиовръзката бе отказала, лявата спирачка едва работеше, генераторът изгоря, температурата на охладителя бе достигнала червената линия без никаква причина, след което без никаква причина се нормализира. Това определено не беше добър ден. Това определено беше най-лошият полет, който съм имал.
Някои самолети човек опитва, но с други просто не може да се пребори.
Приземявам се, наливам гориво, .стягам ръчката и политам колкото се може по-бързо отново. Полетът е дълъг. Двигателят проявява особености, които не са съвсем редни. Всяка част на този самолет струва не по-малко от сто долара, а когато частите започнат да се чупят, както се превиват тръстики, това струва с хиляди.
Колелата на големия боен самолет са само трийсетина сантиметра над пистата в Мидланд, Тексас, след което я докосват. Внезапно лявата гума изскача встрани и самолетът свива към края на пистата и излиза от настилката в пръстта.
Няма никакво време, все още се движа с много голяма скорост, натискам спирачката докрай и издигам самолета отново във въздуха.
Това не беше правилно действие. Инерцията не е достатъчно голяма, за да излетя.
Самолетът надига нос нагоре за секунда-две, но нищо повече. Пелиновите храсти се открояват под нас, колелата отново се спускат и внезапно лявата ръчка за приземяване се счупва. Гигантската перка удря в земята, машината се накланя и се разтърсва от силен взрив.
Имах усещането, че това, което става, ми е познато — този момент, когато движението постепенно се забавя. А ето кой бил тук! Моят наблюдател с бележник и молив! Как си човече, отдавна не съм те виждал!
Бъбри си с наблюдателя, докато самолетът се разбива сред храсталаците пелин. Това е най-некадърният пилот, когото познавам.
Много добре знаех, че катастрофите с „Мустанг“ не са обикновена самолетна авария. Тези машини са толкова огромни, бързи и опасни. Те помитат всичко пред себе си и се взривяват на хиляди фойерверки жълт и оранжев пламък като динамит, който се превръща в смъртоносен черен дим, и в радиус половин миля от взрива навсякъде се разлетяват всякакви бурмички и частици. Пилотът при това нищо не успява да почувства.
Взривът се приближаваше към мен със скорост 80 мили в час… Оранжево-белият клетъчен корпус на дизеловия генератор, който се намираше в самия център на целия този хаос, си въобрази, че може да уцели в момент на авария свръхскоростен самолет. Съвсем неоснователно.
Още няколко труса по пътя, всички останали съоръжения за приземяване се изпочупиха, половината от дясното крило липсваше…
Защо още не бях напуснал тялото си? Във всички книги се казваше…
Аз се наклоних напред, придърпвай от предпазния колан през раменете си, когато се ударихме в земята и всичко пред очите ми притьмня.
В продължение на няколко секунди нищо не виждах. Никаква болка.