За по-малко от секундата аз се лепвам към седалката, сякаш съм пет пъти по-тежък, и виждам само една ясна дупка пред очите си, цялата заобиколена в сиво. Спускам се на трийсет метра над тренировъчната площ на височината, на която правя демонстрации.
Това прояснява съзнанието ми. Имам чувството, че към стъклото на кабината хвърчи испански мъх и платото, обрасло в кипариси, се върти при скорост триста градуса в секунда около каската на главата ми.
Сърцето остава самотно, както винаги.
Дълги минути двамата не проронвахме нито дума.
Лесли Париш тихо седеше от своята страна на шахматната дъска, направена от орех и бор, а аз седях от моята. В продължение на девет хода по време на играта, която ни бе накарала да затаим дъх, в стаята бе тихо, като се изключи лекият шум от преместването на някой офицер или царица и от време на време по някое „хм“ или „аа“ при по-рязък сблъсък на силите.
Когато хората играят шах, те проявяват характера си чрез начина, по който движат фигурите. Госпожица Париш не блъфира, нито позволява да бъде измамена. Тя играе честно и открито и е силна в шахмата.
Аз я наблюдавам крадешком и се усмихвам, въпреки че тя току-що ми взе офицера и заплашваше със следващия ход да ми вземе един кон, който не можех да си позволя да загубя.
Виждал бях това лице много години преди да се срещнем, по най-характерния начин. Случайно.
— Нагоре ли сте? — викна тя и тичешком се спусна към асансьора.
— Да — задържах вратата аз, докато тя се качи. — На кой етаж сте?
— На третия — отвърна тя.
Аз също бях за третия етаж.
Вратата спря за секунда, след това шумно се затвори.
Тя обърна към мен синьо-сивите си очи в знак на благодарност. Аз задържах погледа й не повече от четвърт секунда, за да изразя, че удоволствието да почакам беше мое, след което учтиво се загледах встрани. Проклета учтивост, помислих си. Какво прелестно лице! Дали не я бях виждал в някой филм? Или по телевизията? Не се осмелих да попитам.
Изкачвахме се с асансьора мълчаливо. На ръст тя ми стигаше до рамото, златистите й коси бяха завити и прибрани под тъмнозелена шапчица. Не беше облечена като кинозвезда: носеше ежедневна блуза под леко яке, сини джинси и кожени обувки. Какво прекрасно лице!
Сигурно е тук за снимки от натура на филма, помислих си аз. Може би е техническо лице от екипа.
Щеше да ми бъде много приятно да се запозная с нея. Но тя изглежда толкова далечна… Не е ли интересно това, Ричард, колко безкрайно далечна изглежда тя? Двамата сме на трийсет сантиметра един от друг, а няма как да прокараме мост над пропастта, която ни разделя и да си кажем „здравей“.
Само ако можеше някой да измисли такъв начин, мислех си аз, само ако живеехме в свят, където непознати хора да могат да си кажат: „Вие сте очарователна, бих искал да ви познавам“. С код: „Не, благодаря“, ако другият не е очарован от теб.
Но такъв свят още не е създаден. Ние пътувахме половин минута, без да си кажем нито дума. С тих шум вратата се отвори.
— Благодаря ви — каза тя. Почти тичайки, тя се спусна през коридора към своята стая, отвори вратата, влезе и затвори след себе си, оставяйки ме в коридора сам.
Така ми се щеше да не тръгваш така бързо, мислех си аз, докато влизах в собствената си стая през две врати от нейната. Щеше ми се да не бърза толкова.
Ако преместя коня тук, имам шанс да променя разпределението на силите и да отбия атаката й. Вярно, че има предимство, но нали още не е спечелила.
Разбира се! Така си и знаех. N-QN5! Заплаха на КР, Преместих фигурата и я погледнах отново в очите, изпитвайки удоволствие от нейната красота, която остана напълно несмутена от атаката ми.
Една година след като се бяхме срещнали в асансьора, аз бях завел дело срещу режисьора на онзи филм заради известни промени, които той бе направил в сценария, без да поиска моето съгласие. Въпреки че съдът бе поискал от него да свали името ми от афишите и да поправи някои от най-големите промени, аз едва се сдържах да не разбия някои мебели, докато обсъждах въпроса с него. Налагаше се да намерим посредник, чрез който да можем да преговаряме.