— Имам една изненада за теб — каза тя, усмихвайки се на себе си при тази мисъл.
— Лесли, никак не обичам изненадите. Извинявай, че не съм те предупредил, но направо ненавиждам изненадите и презирам всякакви подаръци. Каквото ми е нужно, сам си го купувам. Ако нямам нещо, то е, защото не го искам. Това е принцип — категорично отсякох аз. — Ако си ми подготвила подарък, трябва да знаеш, че не го искам. Нали нямаш нищо против да ти го върна?
Тя тръгна към кухнята, а косата й проблясваше по раменете и гърба й. Насреща й с важна походка се появи старият котарак, убеден, че е време за вечеря.
— Още е рано — ласкаво му каза тя. — На пухинорите още не им се полага вечеря.
— Направо е чудно, че не си се сетил да си купиш — отвърна тя през рамо, усмихната, за да покаже, че не се е засегнала. — Непременно трябва да имаш нещо подобно, но ако не го искаш, можеш да го изхвърлиш. Ето го…
Подаръкът не беше опакован. Това беше най-обикновен голям бокал от някакъв много евтин магазин, на който от вътрешната страна бе нарисувано прасе.
— Лесли! Ако бях го видял, непременно щях да си го купя! Направо удивително! Какво е това прекрасно… нещо?
— Знаех, че ще ти хареса! Това е прасешки бокал. И… прасешка лъжица!
И ето че в ръката ми се озова метална лъжица от 88 цента, с нещо като прасе, щамповано на дръжката.
— Ако погледнеш в хладилника…
Отворих тежката врата и видях, че там стоят две огромни купи с етикет ГОРЕЩ КАРАМЕЛ, всяка от които завързана на фльонга с червена панделка. От камерата излизаше хладна пара и като в забавен кадър се спускаше надолу към пода.
— Лесли!
— Да, Прасчо?
— Ти… аз… искаш да кажеш…
Тя се разсмя повече на себе си за щурата си приумица, отколкото на звуците, които се раждаха в ума ми, за-буксувал на място.
Не толкова подаръкът й ме накара да онемея, колкото цялата му неочакваност. Тя, която се хранеше само с ядки и леки салати, бе поръчала толкова екстравагантни лакомства в своя хладилник само за да се наслади как аз ще се натъкна на тях и ще загубя дар слово.
Взех кутиите от хладилника, занесох ги в кухнята и ги отворих. Бяха пълни догоре с шоколадов сладолед.
— Надявам се, че има лъжица и за теб — заявих аз и забих лъжица в сладоледа. — Това, което си направила, е невъобразимо, но след като вече е сторено, не ни остава нищо друго, освен да заличим следите. Заповядай. Яж.
Тя взе една миниатюрна лъжичка от едно чекмедже в кухнята.
— Да не би да си престанал да харесваш горещ карамел?
— Направо съм луд по него. Но след днешния ден май и двамата няма да можем да понасяме думите „горещ карамел“ до края на живота си.
Всичко; което прави човек, изявява неговия характер, мислех си аз, докато гребях сладоледа. Дали тази нейна непредсказуемост бе нещо характерно за нея? Колко наивно от моя страна да си мисля, че я познавам!
Когато се обърнах, забелязах, че тя гледа към мен с лъжица в ръка и се усмихва.
— Наистина ли можеш да вървиш по вода? — попита тя. — Както пишеш в книгата за Доналд Шимода?
— Разбира се. И ти също можеш. Още не съм го пробвал в това време-пространство. По-точно в това, което смятам за настоящото време-пространство. Е, малко е сложно да се обясни. Но се опитвам.
Разбърках карамела и напълних лъжицата си.
— Случвало ли ти се е да излезеш извън тялото си?
Тя не запримига неразбиращо при този въпрос и не помоли за обяснение.
— Два пъти. Веднъж в Мексико и още веднъж в Долината на смъртта, на един хълм в звездна нощ. Вдигнах глава към небето и се почувствах сред звездите…
Внезапно очите й се наляха със сълзи.
Аз тихо заговорих:
— Помниш ли там, сред звездите, как всичко изглежда толкова естествено, просто и леко, как няма нищо необичайно и всичко е истинско, сякаш си у дома си?
— Да.
— Същото е, когато стъпваш по водата. Всички притежаваме тази способност… То е резултат на силата, която ни е дадена. Леко и естествено. Ние обаче имаме трудни уроци за усвояване. Не трябва да използваме силите си за земни цели, защото ще започнем да манипулираме онова, което трябва да усвоим като урок. И ние толкова много сме си повтаряли, че не трябва да се възползваме от силата си, че накрая сме я забравили напълно. Когато бях с Шимода, всичко ми се струваше съвсем естествено и не пораждаше у мен никакви въпроси. Но когато него го нямаше вече, престанах да практикувам. Запазил съм все пак някакъв спомен от онова усещане.