Не е сив горски вълк.
— Ей ти… здравей… — казвам аз и се присмивам на себе си, задето сърцето ми бие така силно. Правя се, че и намерение не съм имал да се отбранявам. Осиротели миещи ме.чета се издирват и отглеждат като домашни любимци, а след като навършат една година, ги пускат на свобода, но те си остават питомни животни за цял живот. Та нима има нещо лошо в това — да се скиташ по полето и да спреш по мръкнало край някой човек, останал да нощува на открито, и да му поискаш нещо вкусничко за гризкане, докато мине нощта?
— Е, добре дошъл, приятел! Не си ли гладен?
Не бих отказал нещо сладичко, парче шоколад или… малко бонбони? Сигурен съм, че имаш бонбони.
Миещото мече се изправя на задните си крака и започва да души, загледано в мен.
Бонбони наистина са ти останали, можеш да ми ги дадеш, ако не ти трябват.
Вземам торбата и изсипвам посипаните с пудра кубчета върху спалния чувал.
— Хайде, вземи…
Малкото мече шумно се спуска към десерта и си натъпква устата, дъвчейки доволно.
То веднага се отказа от курабиите, които бяха мое производство, но бонбоните изяде докрай, както и пшеницата с мед, след което надигна съда с вода. Поседя, загледано в огъня, докато накрая подсмъркна в знак, че е време да си върви.
— Благодаря, че се отби при мен — казвам му аз.
То сериозно ме поглежда с черните си очи.
Благодаря, че ми даде да похапна. Ти хич не си лош човек. До утре вечер. Курабиите ти бяха отвратителни.
С тези думи пухкавото създание се обръща и започва да се отдалечава, докато опашката му на пръстеновидни ивици се скри в тъмното, а шумът от стъпките му постепенно стихна в сеното, оставяйки ме сам с моите мисли и копнежа по незнайната ми любима.
Мислите ми непрестанно се връщат към нея.
Не е толкова невъзможно да я срещна, казвам си аз. Надеждите ми не може да са чак дотам нереални.
Какво ли щеше да каже Доналд Шимода, ако тази нощ бе тук с мен, под крилото на биплана, ако беше разбрал, че още не съм я намерил?
Сигурно нещо, което се разбира от само себе си. Най-странното в неразрешимите загадки е, че отговорите им са до един прости.
Как ли щеше да реагира Шимода, ако му кажех, че съм я търсил, без да мога да я открия? Сигурно щеше да остане дълго загледан в канелената кифла, за да се съсредоточи, щеше да прокара пръсти по черната си коса и да каже:
— Тъй както си летиш и гониш вятъра, Ричард, от град на град, не ти ли е хрумвало някога, че вместо да я намериш, по-скоро можеш да я загубиш?
Толкова просто. А после щеше да зачака безмълвно да чуе моя отговор.
А пък аз, ако беше тук, ето какво щях да му кажа:
— Е, добре. Щом като няма да я намеря, като летя над хоризонта, предавам се. Ти кажи, какъв е начинът.
А той щеше да присвие очи, подразнен, че питам него, а не себе си.
— Отговори ми, тъкмо в този момент — щастлив ли си? Нима се занимаваш с онова, което най-много искаш да вършиш на този свят?
А аз по навик щях да му отговоря, че това е така. Живея живота си по най-добрия начин, който ми харесва.
Спуска се нощният хлад и аз отново си мисля за същия негов въпрос, и ето че внезапно нещо се обръща в мен. Нима наистина правя точно онова, което най-много желая на света?
— Не!
— Каква изненада! — би възкликнал Шимода. — И как да разбирам това?
Аз започвам да мигам, преставам да си въобразявам и заговарям на глас:
— Ами разбирай, че прекратявам със скитането! Ето в този миг съзерцавам последния си огън на открито. Онова момче от Ръсел, което се качи в биплана по мръкнало, беше моят последен пътник!
Опитвам се отново да изрека това:
— Приключвам със своя скиталчески живот. Стъписано онемявам. Главата ми е гъмжило от във първия момент изпитвам вкуса на неизвестността, пред която се изправям, нещо непривично за мен. Какво ще правя отсега нататък? Какво ще стане с мен?
След чувството, че губя сигурността на своето скиталческо съществуване, изведнъж усещам ново, неизпитано удоволствие от неизвестността, което се надига в мен от дълбините на моето същество и ме облива като прохладна вълна. Та аз не зная какво ще правя утре!
Когато се затваря една врата, друга, казват, се отваря. И ето че виждах да се затваря вратата с надпис СТРАНСТВАЩ ПИЛОТ и зад нея остават кошове и кутии с приключения, които бяха променили досегашния ми живот и ме бяха превърнали в онова, което съм. Дошло беше времето да поема по-нататък. И къде ли е онази отворена врата, която ме очаква?
Ако точно в този момент бях една напреднала душа, казвам си, ако аз самият, а не Шимода, бях напреднала душа, какво ли щях да кажа сам на себе си?