В този момент изпитах желание да я взема в ръце и да я прегърна за това, че проявяваше такава искреност към мен.
— — Нали и ти си ИЗВЕСТЕН ПИСАТЕЛ — каза тя. — Нима не се чувстваш по същия начин? Означава ли известността нещо за теб?
— Много неща. Иска ми се да разбера всичко, което мога, за тази дивотия. Случвало ли ти се е понякога да напечатат във вестника нещо, което никога не си казвала?
Тя се разсмя.
— Печатали са не само неща, които не съм казвала, но които не съм си и помисляла дори; неща, в които не съм вярвала и никога не бих извършила. Цяла статия от цитати, които никога не съм изричала. Белетристика. Не съм виждала дори и репортера… И по телефона даже не съм говорила с него, и ето ме в пресата! Човек се моли читателите да не повярват на онова, което четат в някои вестници.
— Аз съм новак в тази област, но си имам теория.
— И каква е твоята теория?
Казах й за своята теория, че знаменитостите са образци, които ние, останалите, искаме да съзерцаваме в моменти, в които животът ги подлага на изпитания. Теорията ми обаче не звучеше толкова ясно и убедително, колкото нейната.
Тя вдигна глава към мен и се усмихна. Забелязах, че при залез-слънце очите й променяха цвета си и придобиваха цвят на море, в което се оглежда луната.
— Интересна теория/ Значи образци — каза тя. — Но нали всеки човек е един образец? Нали всеки човек е портрет на онова, което е неговото мислене, на всички решения, които е вземал до този момент?
— Вярно. Но аз не познавам всеки човек. Аз обръщам внимание на даден човек, ако съм се запознал с него или съм чел за него, или съм го гледал на екрана. Наскоро по телевизията представяха един учен, който изследваше как се постига звукът на цигулката. Тогава се запитах нима на света му е нужно всичко това? Милиони хора гладуват, кой се нуждае от някакво изследване на цигулката? И тогава разбрах: не е работата в цигулката. Светът се нуждае от модели за подражание, от хора, които живеят интересно, изучават света, променят ритъма на времето. Как живеят хората, които не са налегнати от мизерия, престъпност, войни? Ние всички имаме нужда да познаваме хора, направили избор, какъвто бихме могли да направим и ние, за да живеем достойно. В противен случай дори и да разполагаме с цялата храна на света, какво от това? Модели за подражание! Ето какво ни е нужно на нас! Не си ли съгласна?
— Може и така да е — отвърна тя. — Но не ми харесва думата модел.
— А защо не? — попитах аз, но внезапно сам разбрах отговора. — Може би ти самата си работила като модел?
— В Ню Йорк — отвърна тя, сякаш това беше някаква срамна тайна.
— И какво лошо има в това? Моделът е образец на хората за особена красота!
— Тъкмо това му е лошото. Трудно е да бъдеш такъв образец. Тъкмо от това се страхува Мери Кинозвездата.
— Но защо? От какво има да се страхува?
— Мери Кинозвездата стана актриса, защото студиото я сметна за много красива и тя оттогава все се страхува, че светът може да разбере, че съвсем не е толкова красива, нито някога е била. Стига й това, че бе станала модел. Да бъде образец на красота, още повече отежнява положението й.
— Но, Лесли, ти наистина си красива! — аз се изчервих. — Ти несъмнено си… ти си… невероятно привлекателна…
— Благодаря, но в случая няма значение какво ще кажеш. Каквото и да й кажеш, Мери Кинозвездата си мисли, че красотата е някаква представа, която друг й е наложил. Тази представа е нейната клетка. Дори и до магазина да отиде, непременно трябва да е гримирана, ей така. Ако не е, все някой ще я познае и ще каже на приятелите си: „Само да я видиш на живо! Не е и наполовина толкова красива, колкото си мислиш!“ И ето че кинозвездата ги е разочаровала — и тя се усмихна малко тъжно. — Всяка актриса от Холивуд и всяка красива жена, която познавам, се стреми да се представи за красива. Тя се страхува, че рано или късно светът може да открие истината за нея. В това число и за мен. Аз поклатих глава.
— Но това е глупост. Пълна глупост.
— Глупаво е отношението на света към красотата.
— Аз самият смятам, че ти си красива.
— Аз пък смятам, че ти си луд. Ние и двамата се разсмяхме, но аз знаех, че тя не се шегува.
— Дали е истина, че красивите жени имат трагична съдба? — попитах аз.
Бях стигнал до този извод благодарение на моята съвършена жена зад много лица. Е, може би невинаги трагична, но доста трудна. Незавидна. Болезнена.
Тя се замисли.
— Ако те си мислят, че красотата е истинската им същност, сами си избират празен живот. Когато всичко зависи от начина, по който изглеждаш, ти посвещаваш цялото си време да се гледаш в разни огледала и никога не намираш истински себе си.