Выбрать главу

Когато се оказахме във фоайето и вече не беше така студено, аз свалих ръката си от; рамото й и повече не я докоснах.

филмът, който гледахме онази вечер, се оказа филм, който впоследствие гледахме още единайсет пъти до края на годината. В този филм се разказваше за голя мо рунтаво синеоко създание от друга планета, което бе попаднало тук след катастрофа на космически кораб. Това създание се наричаше Уки. Ние се влюбихме в него така, сякаш самите бяхме две укита и виждахме своя идол на екрана.

Когато следващия път отидох със самолет до Лос Анджелис, Лесли ме посрещна на летището. Щом излязох от кабината, тя ми подаде кутия, завързана с панделка.

— Зная, че мразиш подаръците — каза тя. — Ето защс ти приготвих един подарък.

— Аз никога не ти правя подаръци — изръмжах аз с удоволствие. — Това е моят подарък към теб — никога да не ти правя подаръци. Защо…?

— Отвори го — каза тя.

— Е, добре, този път ще го отворя, но…

— Отвори го — повтори тя нетърпеливо.

Подаръкът представляваше съвършена маска т уки, която се надяваше на главата и стигаше до шията, с дупки на очите и леко открити зъби — пълно подобие т нашия филмов герой.

— Лесли…! — възкликнах аз. Маската беше прекрасна.

— Вече можеш да забавляваш всичките си приятели с това меко, рунтаво лице. Сложи си маската.

— Тук, на летището, където всички могат да ме видят, искаш да…?

— О, слагай я! Направи го заради мен.

С нейното очарование тя ме накара да преодолея неудобството. Аз сложих маската, за да й доставя удоволствие, и изръмжах един-два пъти като уки, а тя се разсмя до сълзи. И аз се разсмях зад маската си и си помислих колко скъпа ми бе тази жена.

— Хайде, уки — подкани ме тя, докато бършеше сълзите си и импулсивно ме хвана за ръката. — Ще закъснеем.

Вярна на думата си, тя потегли с колата от летището към киностудията, където завършваше снимките за един телевизионен филм. Докато пътувахме, забелязах някои хора, които гледаха изплашено към колата, и свалих маската.

За човек, който никога не е бил на снимачна площадка, да се озове там, беше все едно да бъде поканен на спътник Усложнения, който се въртеше около планетата фатален срок. Кабели, стойки, операторски пултове, операторски колички, стълби, тесни пътечки, прожектори… Таванът бе целият осеян с огромни тежки прожектори и аз можех да се обзаложа, че всеки момент ще се срути. Стрелкаха се хора навсякъде, нагласяваха съоръженията, настройваха апаратурата или чакаха, застанали по средата, да се подаде сигнал за снимки.

Тя се показа от гримьорната, облечена в мантия от златисто ламе или поне нещо, което наподобяваше мантия, и се промъкна до мене, минавайки покрай кабели и всякакви препятствия по пода така, сякаш бяха шарките на килима.

— Виждаш ли оттук добре?

— Много добре.

Неприятни ми бяха погледите, които й хвърляха сценичните работници; тя обаче не им обръщаше никакво внимание. Аз бях нервен, притеснен, като прериен кон в тропическа джунгла. Тя се чувстваше като у дома си. На мене Ми беше горещо, не можех да си намеря място; тя бе спокойна, свежа и сияйна.

— Как се справяш с всичко това? Нима можеш да играеш, докато всички ние стоим наоколо и гледаме. Винаги съм си мислил, че актьорската игра е нещо интимно…

— ГОТОВИ ЗА СНИМКИ! Погледите към мен!

Двама мъже мъкнеха едно дърво на снимачната площадка и ако тя не ме бе докоснала по рамото да се отдръпна, щях да се блъсна в клоните и рисуваните декори, които трябваше да изобразяват улица.

Тя ме погледна и хвърли поглед също към хаоса наоколо ми.

— Ще се .наложи голямо чакане, докато приготвят специалните ефекти — каза тя. — Надявам се да не скучаеш.

— Да скучая ли? Та тук е толкова интересно! А ти изглеждаш напълно спокойна — не си ли малко напрегната, не се ли страхуваш дали ще се получи както трябва?

Техникът, застанал на една дъска над нас, я погледна и й викна от тавана:

— Този път планините се виждат доста добре, Джордж! Много са хубави! О, госпожице Париш, какво правите там долу?

Тя вдигна поглед и закри със златистото ламе гърдите си.

— Хей, момчета, нямате ли си друга работа? — разсмя се тя.

Техниците ми намигнаха и поклатиха глава.

— И ние трябва да си оплакнем очите!

Тя леко се понамръщи и продължи да си говори с мен, сякаш нищо не бяха казали.

— Продуцентът е много напрегнат. Закъснели са ден и половина с графика. Тази вечер може да се наложи да стоим до късно, за да наваксаме. Ако се умориш, а аз съм по средата на снимките, можеш да се върнеш в хотела. Ще ти позвъня, когато свършим, ако не е прекалено късно.

— Съмнявам се, че ще се уморя. Не се чувствай длъжна да говориш с мене, ако трябва да си припомниш думите…