Тя се усмихна.
— Няма проблеми — отвърна и отправи поглед към снимачната площадка. — Сега трябва да отивам. Приятно прекарване.
Един човек, застанал до камерата, извика:
— Първи екип! Моля по местата!
Защо изобщо не беше притеснена дали си спомня думите? За мен е голям късмет, ако мога да си спомня думи, които самият аз съм написал, без да ги чета отново и отново. Защо тя не изпитваше никакво напрежение, когато й се налагаше да помни толкова много?
Снимките започнаха. Заснеха една сцена, след нея друга, трета. Тя нито веднъж не погледна в сценария. Аз се чувствах като приятелски дух, който наблюдава ролята, която тя играе в драмата на снимачната площадка. Тя не пропусна нито ред. Да я наблюдавам как работи, бе за мен сякаш да наблюдавам приятел, който в същото време ми е непознат. Изпитвах необикновена топлота и възхищение — Моята сестра сред светлините на прожекторите и камерите!
Дали нещо в отношението ми към нея се беше променило от това, че я виждам в качеството й на актриса?
Да. Имаше нещо магическо в това. Тя притежава способности и умения, които аз не съм усвоил и никога няма да притежавам. Едва ли щях да я харесвам по-малко, ако не беше актриса, но я харесвах повече заради това, че е. Винаги изпитвах определено възхищение, винаги ми бе особено приятно да срещам хора, които притежаваха умения, каквито аз не притежавах. И ми доставяше истинско удоволствие, че Лесли е една от тях.
На другия ден в кабинета й я помолих да ми направи услуга.
— Мога ли да използвам телефона ти? Трябва да се обадя в писателската гилдия…
— Петдесет и пет, нула едно, нула нула — каза тя, без въобще да се замисля и подаде телефона към мен, докато четеше някаква финансова обява от Ню Йорк.
— Какво е това? Тя вдигна очи.
— Номерът на писателската гилдия.
— И ти знаеш номера, така ли?
— Хмм.
— Но откъде го знаеш?
— Аз зная много номера.
И тя се върна към финансовата справка.
— Как така знаеш много номера?
— Просто ги зная — отвърна мило тя.
— Ами, ако бях поискал да се обадя например… в Парамаунд? — попитах аз, доста усъмнен в думите й.
— Четирийсет и шест, трийсет, сто. Аз присвих очи и я изгледах.
— Ами някой добър ресторант?
— „Маджик Пан“ е добър. Има зала за непушачи. Двайсет и седем, четирийсет и пет, двеста двайсет и две.
Аз се протегнах да взема телефонния указател и обърнах на служебните номера.
— Гилдията на киноактьорите — казах аз.
— Осемдесет и седем, шейсет и три, нула три нула. Номерът беше същият. Започнах вече да разбирам.
— Ти нямаш визуална памет, Лесли. Нали така? Не може да си запаметила… целия телефонен указател?
— Не, паметта ми не е визуална — отвърна тя. — Не си представям нищо, просто си спомням. Ръцете ми запаметяват номерата. Попитай ме за някой номер и наблюдавай ръцете ми.
Отворих една огромна книга и запрелиствах страниците.
— Лос Анджелис, канцеларията на кмета?
— Двайсет и три, трийсет и едно, четиристотин петдесет и пет.
Тя започна да движи пръстите на дясната си ръка, сякаш набираше телефонния номер, натискайки бутоните.
— Актьорът Денис Уивър.
— Един от най-симпатичните хора в Холивуд. Домашният му номер ли?
— Да,
— Обещала съм да не го казвам на никого. Не искаш ли да ти дам телефона на „Хубав живот“ — магазина за природосъобразна храна, който държи жена му?
— Добре.
— Деветдесет и осем, шейсет и осем, седем пет нула. Погледнах номера; тя, естествено, беше и този път безпогрешна.
— Лесли, започваш да ме плашиш!
— Няма нищо за плашене, уки. Това е едно от забавните неща, които стават с мен. Когато бях малка, запомнях нотите и всички номера на къщите в града. Когато дойдох в Холивуд, започнах да запомням сценарии, танцови стъпки, телефонни номера, разговори и какво ли не. Номерът на твоя прекрасен жълт реактивен самолет е Н едно пет пет Х. Номерът на телефона в хотела ти е двайсет и седем, осемдесет и три, триста четирийсет и четири; стаята ти е двеста и осемнайсета. Когато снощи си тръгнахме от студиото, ти каза; „Напомни ми да ти разкажа за сестра ми в шоубизнеса.“ А аз ти казах: „Мога ли да ти напомня сега?“, а ти ми отвърна: „Да, защото много ми се ще да ти разкажа.“ Ала аз казах: „Аз познавам ли…“
Тя престана да си спомня и се разсмя, като видя колко съм изумен.
— Ти ме гледаш, сякаш съм някакво странно създание, Ричард.
— Такава си. Но такава те харесвам.
— Аз също те харесвам — отвърна тя.
В късния следобед работех върху една телевизионна пиеса. Преписвах последните няколко страници на пишещата машина на Лесли, а тя излезе в градината, за да се погрижи за цветята си. И в това отношение бяхме различни. Цветята наистина са хубаво нещо, съгласен съм, но не и да им отделяш толкова време, да ги правиш зависими от твоето напояване, торене, плевене и всичко останало, от което се нуждаят цветята… Не ми харесваше подобна зависимост. От мен никога нямаше да стане градинар, тя пък не можеше да живее без своите цветя.