Сред цветята в кабинета й бяха наредени полици книги във всички цветове на дъгата, които отразяваха нейната същност. Там над бюрото й бяха окачени цитати и сентенции, които особено харесваше:
Нашата страна маже да бъде права или не. КОГАТО Е ПРАВА, ДА СЕ ПОДКРЕПИ; КОГАТО НЕ Е ПРАВА, ДА СЕ ПОПРАВИ. — Карл Шурц.
Пушенето забранено тук и навсякъде.
Хедонизъм не значи удоволствие.
Страхувам се за бъдещето на своята страна, когато размишлявам над това, че Бог е справедлив. — Томас Джеферсън.
Представете си, че обявят война, но никой не приеме да участва?
Последната сентенция бе нейна. Тя я бе написала на един лозунг и после сентенцията бе подета от движението за мир и разпространена от телевизията по целия свят.
Заглеждах се от време на време в сентенциите й между параграфите на моя сценарий и я опознавах все по-добре, с всеки звук, който достигаше до мен от градината, където тя работеше с лопата, гребло и кроячка, с приглушения шум на водата в маркуча, докато тя нежно утоляваше жаждата на своето семейство от цветя. Тя познаваше и обичаше всеки отделен цветец.
Толкова е различна, различна, различна, мислех си аз, докато завършвах последния параграф. Но Боже мой, колко ме възхищаваше тази жена! Нима при всичките наши различия съм имал някога приятел като нея!
Станах от стола, протегнах се и минах през кухнята и задната врата, за да отида в градината. Тя беше с гръб към мене и поливаше лехите с цветя, сплела дългата си коса на плитка, за да не й пречи. Приближих тихо и застанах на няколко стъпки от нея. Тя нежно припяваше на своята котка.
— „Мило мое малко коте,/ звездичка пухкавичке моя,/ решиш ли някога да си отидеш;/ недей да тръгваш надалеч…“
Явно котаракът й одобряваше песента, но аз имах чувството, че съм се прокрадвал в някакъв интимен момент и заговорих така, сякаш в момента приближавам.
— Как са днес твоите цветя?
Тя се обърна с маркуча в ръка. В сините й очи пробягна уплаха, че някой я е изненадал в уединението ш градината. Краят на маркуча стигаше на височината на гърдите ми, но струята му имаше обсег около метър, тъй че можеше да ме изпръска от устата до кръста. Никой от нас не пророни ни дума, нито се помръдна, докато чучурът изливаше вода насреща ми, сякаш бях високо пламнало чучело.
Тя още повече се уплаши — първо от неочакваното ми появяване и след това от начина, по който водата мокреше ризата и сакото ми. Аз пък стоях неподвижен, защото ми се стори неприлично да се развикам и да избягам. И се надявах, че скоро тя може да реши да обърне маркуча в някаква друга посока, преди съвсем да е намокрила градските ми дрехи.
Картината се е запечатала и до днес в паметта ми… Слънчевата светлина, градината, очите й, разширени от изненада пред тази полярна мечка, която се бе намъкнала сред цветята й, маркучът, който бе единствената й самозащита. Изглежда си мислеше, че ако достатъчно дълго облива с вода полярната мечка, тя ще се обърне и ще избяга.
Аз обаче съвсем не се чувствах като полярна мечка, освен че бях целият прогизнал и залян с ледено студена вода. Забелязах, че най-сетне тя с ужас откри, че не съм полярна мечка, а нейният приятел и делови партньор, който гостуваше в дома й. Въпреки че бе се смразила от ужас, успя да се овладее и да отклони струята вода.
— Лесли! — наруших аз неловкото мълчание. — Това съм аз…
В следващия момент тя вече се смееше до сълзи и очите й умоляваха за прошка. Прималяла от смях и сълзи, тя падна в обятията ми и се притисна до сакото ми, от джобовете на което се стичаше вода.
— Кати се обажда днес от Флорида — каза Лесли, — докато подреждаше шахматните си фигури за поредната партия. — Да не би да ревнува?
— Невъзможно — отвърнах аз. — Ревността не влиза в договореностите ми с никоя жена.
Смръщих се на самия себе си. След толкова години още ми се налагаше да си казвам наум „царицата се поставя на квадратче с нейния цвят“, за да подредя фигурите правилно.
— Питаше дали нямаш някоя специална връзка с жена тук, защото й се струвало, че идваш твърде често в Лос Анджелис напоследък.
— Хайде, хайде — казах аз. — Не говориш сериозно.