— Съвсем честно.
— Ами ти какво й каза?
— Казах й да не се безпокои. Уверих я, че когато си тук, не излизаш с никого, защото прекарваш цялото си време с мен. Струва ми се, че се успокои, но за всеки случай трябва да преразгледаш твоите договорености с нея, за да си сигурен, че не ревнува.
Тя стана от масата за минутка и отиде при касетите си, чудейки се какво да избере.
— Имам Първа симфония на Брамс в изпълнение на Озава, на Орманди и на Мета. Някакви предпочитания?
— Нещо, което най-много ще те разсее, за да загубиш партията.
Тя помисли, след което избра една от касетките и я включи в сложната електроника на своята аудиосистема.
— Това е за вдъхновение — поправи ме тя. — За разсейване имам друга музика.
Играхме в продължение на половин час една още от първия ход доста оспорвана игра. Тя наскоро бе препречела „Нови идеи за начални ходове в шаха“, което щеше да ме доведе до пълен провал, ако аз на свой ред не бях прочел „Хитроумни ходове в шахматната игра“ само преди два дни. Играта клонеше към равен резултат, но един блестящ ход от моя страна наклони везните в моя полза.
Доколкото виждах, тя имаше само един ход, който можеше да я спаси. Единственият й шанс бе да мести пешката, за да затвори полето, около което бях изградил сложната си нападателна стратегия. Ако беше затворен този квадрат, всичките ми усилия щяха да пропаднат.
Онази част от мен, която гледаше сериозно на шахмата, се надяваше тя да забележи този ход и да осуети плановете ми, като ме принуди, да се боря за оцеляване, въплътено в дървените фигурки (аз играя най-добре, когато съм изправен до стената). Не знаех как щях да се измъкна, ако тя успееше да възпрепятства моя замисъл.
Онази част от мен, която знаеше, че това е просто игра, се надяваше Лесли да не забележи спасителния за нея ход, защото моят замисъл бе толкова красив и елегантен, че ми се искаше да го осъществя. Щях да й взема царицата и след пет хода да направя мат.
Притворих очи, докато тя размишляваше над шахматната дъска, после ги отворих и изведнъж ме споходи удивителна мисъл.
Ето я нея, седнала на масата отсреща, а прозорецът искри от цветове. Отвъд се виждат късните следобедни проблясъци на Лос Анджелис, последните лъчи на този юнски ден потъват в морето. Сред всички тези проблясъци и светлини се откроява силуетът на Лесли, потънала в размисъл над шахматната дъска, сякаш сърна, предупредена за опасност. Очертанията й постепенно се стопяват в припадащия мрак на вечерта. Колко нежна, колко топла представа, мислех си аз. Откъде ли идваше тя, кой я беше породил?
Думите ме връхлитат и аз вадя писалката и бележника си, преди идеята да е изчезнала.
Понякога е интересно да затвориш очи и да си кажеш в тъмното: „Аз съм вълшебник — и когато отворя очи, ще видя един свят, който сам съм сътворил и за който аз и само аз съм напълно отговорен.“ После бавно отваряш клепачи, сякаш завеса се вдига над сцената. И наистина: ето го пред теб света, точно такъв, какъвто сам си го създал.
Аз много бързо записах това в сумрака. После отново затворих очи, за да го изпробвам още веднъж: Аз съм вълшебник… и бавно отворих очи.
Опряла лакти на масата и облегнала лицето си на дланите, Лесли Париш седеше срещу мен с широко отворени очи и гледаше право в моите.
— Какво написа, уки? — попита тя. Аз й го прочетох.
— Това е кратък ритуал — поясних аз, — чрез който можем да си напомним кой дава представлението. Тя реши да опита;
— „Аз съм вълшебница“ — когато отвори очите си, тя се усмихна. — Сега ли ти хрумна това? Аз кимнах.
— Значи аз съм те създала? — удивляваше се тя. — Аз съм те повикала на сцената? Както и филмите? Сладоледите, шахматните игри, разговорите?
Аз кимнах отново.
— Така е, не мислиш ли? Ти си породила мен такъв, какъвто ме познаваш. Никой друг на света не познава този Ричард, който присъства в твоя живот. Никой друг не познава Лесли, каквато е тя за мен.
— Това е хубава мисъл. Ще ми кажеш ли и други неща, които си записвал, ако не ти се струва нетактично такова желание?
Аз запалих лампата.
— Радвам се, че разбираш, че тези размисли са нещо много лично…
Казах това между другото, но беше самата истина. Дали тя съзнаваше, че това изгражда още един мост ни доверие помежду ни: първо, че при цялото зачитане на моята лична неприкосновеност бе поискала да й прочета записките си, а второ, че аз се бях съгласил да й ги прочета. Струва ми се, че много добре го съзнаваше.
— Тук имам някои възможни заглавия на книги — казах аз. — „Проскубани пера: обвинението на една птица“. А ето и едно заглавие, върху което могат да се напишат пет тома — „Кое вкарва длъжниците в дълг?“.